Едгар Бъроуз - Боговете на Марс

— Бързайте! — извика той. — Ако се забавим, загубени сме. Помпите на Омен са блокирани. Трябва да стигнем горните етажи на подземията преди водата. Хайде!

— Води ни, Карторис, ние ще те следваме!

Младежът се хвърли в един от корабите и в колона по двама войниците го последваха в пълен ред, като всяка група влизаше само под командата на командира си.

Преди и последните да напуснат помещението, водата стигна до глезените. Съвсем непривикнали на вода освен в количества, достатъчни за бита, червените марсианци инстинктивно се плашеха от нея, особено при такава голяма дълбочина. Но фактът, че те дисциплинирано изпълняваха указанията, говореше за тяхната храброст и вярност към делото.

Излязох последен и когато тръгнах в опашката на колоната, вече газех във вода до колене. Коридорът бе залян до същото ниво.

Ходът на войската бе толкова бърз, колкото позволяваше движението в такъв тесен проход. Трудно изпреварвахме преследващата ни водна стихия. Колкото се издигаше нивото на прохода, толкова се издигаше и водата и аз разбирах, че тя бързо ще ни стигне. Причината за това бе, че издигането на водата се увеличава обратнопропорционално на все по-стесняващото се пространство. И много преди последните от колоната да стигнат горните етажи, лежащи над опасността, водата би ни заляла и половината от хората биха се издавили.

Оглеждайки се наоколо да потърся някакво най-просто средство за спасение, съзрях един страничен коридор, издигащ се стръмно от дясната ми страна. Паника обземаше хората пред мен. Трябваше да се направи веднага нещо или те щяха да хукнат напред през другарите си в лудо бягство, което би довело до смъртта на стотици и дори до запушване на прохода, без надежда за спасяване на първите.

Напрегнах гласа си до краен предел и дадох команда на командирите.

— Върнете назад последните войници. Тук като че ли има безопасен път. Следвайте ме.

Когато първият дуор (капитан) се върна, аз го предупредих да се вслуша в командите ми и да не излиза на открито, нито да напуска подземията, докато не дойда при него или не узнае по някакъв начин за смъртта ми.

Офицерът отдаде чест и отмина. Войниците един след друг влизаха в страничния коридор. Водата вече стигна до гърдите. Хората се препъваха и падаха. Опитвах се да помагам на някои, но работата ставаше все по-непосилна. Неколцина бяха повалени от кипящия поток. Най-после дуорът на последната група застана до мен. Той беше храбър офицер на име Гур Тус. Сега на нас двамата се падна тежката задача да въдворяваме ред и да поемем отговорността за живот на войниците.

Джон Кантос, синът на Кантос Кан, също се присъедини към нас с ротата си. Стояхме, хванати за ръце, докато и последният човек влезе в прохода. Тук открихме стръмен наклон нагоре и след стотина метра стигнахме до точка, която бе над водното равнище.

Няколко минути вървяхме бързо по стръмнината и аз се надявах, че тя скоро ще ни изведе в горните подземия, отвеждащи към храма на Ису. Но трябваше отново да изпитаме горчиво разочарование.

Далеч пред мен някой извика «Огън». Викът бе последван от ужасени писъци и от командите на дуорите, които очевидно се опитваха да спасят хората от някаква нова опасност.

— Подземията отпред са подпалени — съобщи ми един войник. — Ние сме обградени от пламъци от едната страна и от вода от другата. Помогнете, Джон Картър, задушаваме се!

Една вълна от гъст дим ни заля и ние отстъпихме, задушени и заслепени. Трябваше да търсим нов път за спасение. Огънят бе хиляди пъти по-страшен от водната напаст и затова стремглаво хукнахме към първата галерия, която можеше да ни изведе далеч от дима.

Застанах до входа, докато войниците се изтеглят в новия проход. Край мен минаха на бегом около две хиляди войника, докато най-сетне потокът им спря. Бях сигурен, че не всички са се спасили, и за да се уверя, че никой не е останал, за да умре безпомощен, затичах се нагоре по кородора по посока на пламъците.

Беше горещо и задушливо, но най-после се добрах до едно място, достатъчно осветено от огъня, за да видя, че нито един войник не е останал. Но какво имаше в самия пожар или на отвъдната му страна, аз не можех да зная, нито пък някой бе минал през този пламтящ ад от химикали.

Обърнах се и тръгнах към коридора, където бях оставил войниците. Но с ужас установих, че връщането ми е невъзможно: пътят ми в старата посока бе препречен от една масивна стоманена ограда, която явно сега бе спусната.