Едгар Бъроуз - Боговете на Марс

Вече не се съмнявах, че движението ни из проходите бе известно на първородните. Доказателство за това бяха техните действия от вчерашния ден досега — атаката на флотата им, спирането на помпите, предизвикването на пожара. Резултат на добре пресметнат замисъл, който да спре настъплението ни към храма на Ису.

А сега и спускането на стоманената преграда, затваряща ме между пожара и наводнението. За пореден път ставаше ясно, че нечии невидими очи ни следят. Какъв шанс имах тогава да освободя Дея Торис, щом постоянно съм принуден да се боря с врагове, които никога не се показват. За хиляден път се осъждах, задето сам се вмъкнах в този капан, какъвто знаех или поне се досещах, че са подземията. Разбирах, че е по-добре да задържа цели нашите сили и да извърша съгласувана атака срещу храма откъм долината, като се доверя на случая и на голямото си желание за борба. Ето това беше начинът да смажем първородните и да ги заставим да предадат Дея Торис.

Димът от огъня ме принуждаваше да се отдалечавам към водата, чието плискане чувах в храма. Хората ми бяха отнесли и последния факел, а и коридорът не бе осветен от сиянието на фосфоресциращите скали. Този факт ми подсказваше, че не съм далеч от горните етажи, лежащи непосредствено под храма.

Най-сетне нагазих във водата. Димът зад мене беше гъст. А страданията ми нетърпими. Само едно нещо ми оставаше — да избера по-лесната смърт. Тръгнах надолу по коридора, докато студените води на Омен не ме обгърнаха. Заплувах в абсолютната тъмнина, без да зная накъде. Инстинктът за самосъхранение е силен дори когато човек знае, че смъртта стои пред него. Продължавах да плувам в очакване главата ми да докосне тавана на коридора, което би означавало, че съм стигнал до последната граница. Това би означавало завинаги да потъна в своя гроб.

Но преди да стигна точката, в която водата опира до върха на коридора, за моя изненада се блъснах в една стена. Опипах наоколо. Бях стигнал до главния коридор и все още имаше празно място между повърхността на водата и скалистия таван. Завих в посоката, в която преди време Карторис и главната колона бяха минали. Плувах все напред и при всяко загребване на душата ми ставаше по-леко, защото предполагах, че се доближавам до точката, където водите не могат да бъдат по-дълбоки от тези около мен. Бях сигурен, че скоро ще почувствам твърда почва под краката си и че отново ще имам шанс да стигна храма на Ису, аз да спася красивата пленница.

Но тъкмо когато надеждата ми бе най-голяма, главата ми се удари в скалите горе. Значи все пак най-лошото се случи. Аз съм стигнал едно от онези редки места, където марсианските тунели се врязват в по-дълбоките почвени пластове. Знаех, че някъде отвъд стената тунелът отново ще се издигне, но това нямаше особена стойност за мен.

Опитах последното, което ми хрумна в тази безнадеждна ситуация. Напълних дробовете си с въздух, гмурнах се под повърхността и заплувах през ледената тъмнина на заляната галерия. От време на време протягах ръка, за да напипам разочарован скалите над себе си.

Но повече не издържах на напрежението. Усещах, че скоро ще се предам и че не ще мога да издържа обратния път.

Смъртта ме гледаше право в лицето и никога досега не бях чувствал така ясно диханието на ледените й устни по челото си.

Отпадащото ми тяло направи едно последно, яростно усилие. Вдигнах се бавно и моите измъчени дробове се разтвориха за дъха на нещо чуждо и умъртвяващо… Но вместо това почувствах благодатен въздух да нахлува през зажаднелите ми ноздри в умиращите дробове. Бях спасен.

Още няколко удара ме доведоха до място, където краката ми напипаха пода, и скоро след това аз бях над нивото на водата. Тичах, полудял от радост по коридора, за да намеря първата врата, която да ме изведе при Ису. Ако не можех да имам Дея Торис отново, бях решен да отмъстя за смъртта й и никой друг живот не би удовлетворил жаждата ми за мъст освен този на жената сатана, причинила такива неизмерими страдания на народа на Барзум.

Стигнах по-бързо, отколкото очаквах, до някакъв вход на храма. Той беше от дясната страна на коридора, който вероятно водеше и към други входове на сградата. Но всички те бяха еднакви за мен. Нямах представа за къде води всеки един от тях. Без да чакам да бъда отново открит, затичах по късия и стръмен наклон и блъснах вратата в дъното му. Тя се отвори бавно и аз влетях в помещението. Макар и слънцето да не беше изгряло, стаята беше заляна от бляскава светлина. Нейният единствен обитател спеше върху ниско легло. От драпериите и пищните мебели ставаше ясно, че съм попаднал в жилището на някоя жрица, а може би и на самата Ису.