Едгар Бъроуз - Боговете на Марс

Всички разбирахме, струва ми се, че от изхода на този бой ще зависи бъдещето на двете раси на планетата. Това бе битка между старото и новото и аз не се съмнявах кой ще излезе победител.

С Карторис до мен аз се борех за червените хора на Барзум, за тяхното пълно освобождаване от ужасяващото робство на едно отвратително суеверие.

Бихме се, докато подът не се покри с кръв до глезените и с телата на мъртвите. Когато наближих големите прозорци, отворени към градината на Ису, погледът ми падна върху едно зрелище, което ме изпълни със задоволство.

— Гледайте! — извиках аз. — Хора на първородните, гледайте!

Борбата секна и всички очи се обърнаха в посоката, която сочех. Никой от черните хора не си е представял, че може да види сцената, която се откри.

От единия до другия край на градината редица от черни войници отстъпваше пред мощната атака на голям отряд зелени бойци, качени върху тоатите си. Един от тях излезе напред и буйно изкомандва своя страшен легион.

Това беше Тарс Таркас, великият предводител на зелените. Той вдигна своето голямо, обковано в метал копие и даде знак на всички да го последват. Сега разбрахме заповедта му. Неговите войници стояха на двадесетина метра от линията на неприятелите си. Още една команда на джедая и те се хвърлиха в нова атака. Редицата на черните се задържа за минута, но после мощните животни се врязаха в нея и я прегазиха напълно.

След тях настъпваха рота след рота червени войници. Зеленият отряд се раздели, за да огради храма. Червените се хвърлиха към вътрешните помещения.

Но докато ние наблюдавахме събитията в градината, нашите врагове бяха изчезнали.

Първата ми мисъл бе за Дея Торис. Извиках на Карторис, че съм намерил майка му, и тръгнах към стаята, където я бях оставил, последван от момчето. С нас дойдоха и оцелелите от кървавия бой воини.

Още с влизането в стаята разбрах, че някой е бил тук преди мен. На пода бе хвърлен копринен плат. Из стаята бяха разпръснати един кинжал и много метални украшения, сякаш изпокъсани от притежателя ми по време на борба. Но най-лошото от всичко бе полуотворената врата към подземието, където оставих моята принцеса.

С един скок се озовах до вратата и се хвърлих в тъмнината. Дея Торис бе изчезнала. Извиках името й няколко пъти, но не получих отговор. В тази минута бях близо до полудяването. Не си спомням какво съм казал или направил, но знам, че бях обхванат от нечовешка ярост.

— Ису! — крещях аз. — Ису! Къде е Ису? Претърсете храма, но никой да не я закача освен Джон Картър. Карторис, къде са помещенията на Ису?

— Насам! — извика момчето и полетя към вътрешността на храма.

Най-после стигнахме до една голяма гравирана врата и Карторис влетя през нея на една крачка пред мен.

Вътре се натъкнахме на позната сцена — трона на Ису, налягалите робини в подножието му и редица от стражи наоколо. Не дадохме време на войниците да вдигнат оръжието си. С един удар на меча свалих двама от предната редица. После благодарение на силното си тяло преминах останалите и скочих на платформата редом със сорапусовия престол.

Ужасното същество, което беше се свило от ужас, се опита да избяга, като скочи в дупката зад трона. Но този път аз не позволих да ме изиграе с такава плитка хитрост. Преди да се изправи, я хванах за ръката и когато видях устремената стража, измъкнах кинжала си и го опрях до гърдите й.

— Назад! — извиках аз. — При първия черен крак, който стъпи върху тази платформа, кинжалът ми ще се забие в тялото на Ису.

Те се поколебаха за миг. Един офицер им нареди да се оттеглят и в същото време в тронната зала нахлуха хиляди червени воини, командвани от Кантос Кан, Хор Вастус и Ксодор.

— Къде е Дея Торис? — извиках аз на съществото в ръцете ми.

В погледа й се четеше безумие. Трябваше да минат няколко минути, за да може да схване истинското положение и значението на факта, че храмът е паднал под атаката на хората от външния свят. А това означаваше за нея твърде много — загуба на божествената власт, унищожение, провал на вековната измама, така дълго държала народа в сляпо подчинение.

Последният удар й бе нанесен, макар и несъзнателно, от най-висшия благородник в царството и — върховния жрец, първия министър на правителството й.

— Ису! Богиньо на смъртта и вечния живот — извика той. — Изправи се в мощта на своя праведен гняв и само с едно махване на всемогъщата си десница свали мъртви тези богохулници. Не щади никого, Ису, народът ти разчита на теб. Дъщеря на по-малката луна, само ти си всемогъща. Само ти можеш да спасиш народа си. Аз свърших. Чакаме твоята воля!