Едгар Бъроуз - Боговете на Марс

Тогава именно тя полудя. Една крещяща, дърдореща, обезумяла жена се гърчеше в ръцете ми. Тя хапеше, дращеше и удряше в немощна ярост. После от устата й се разнесе един зловещ и смразяващ смях. Робините се свиха ужасени. Тя скърцаше със зъби и плюеше срещу тях със запенени устни. Непоносимо и страшно зрелище.

Раздрусах я силно, като се надявах да я върна за момент в съзнание.

— Къде е Дея Торис? — крещях аз. Съществото забъбри несвързано, после внезапно хитър блясък светна в злобните очи.

— Дея Торис, Дея Торис! — извика тя и отново пронизителният й смях огласи залата.

— Да, аз зная — продължи Ису, — Дея Торис, Тувия и Федора, дъщерята на Матай Шанг. Всички те обичат Джон Картър. Смешно. Цяла година и трите заедно ще размишляват в Храма на слънцето, но преди да изтече тя, храната им ще свърши. Каква божествена забава! — и тя облиза пяната от устните си. — Не ще имат нищо друго освен телата си.

Думите й ме парализираха. Значи на такава страшна съдба е осъдило моята принцеса съществото, което бе вече под моя власт. И както кучето раздрусва уловената си плячка, така аз разтърсих Ису, богинята на вечния живот.

— Отмени заповедта си! Върни осъдените! Побързай или ще умреш!

— Късно е! — извика тя и отново изпадна в безумие.

Моят кинжал като че ли сам се вдигна и замахна над тези вмирисани гърди. Нищо не възпря ръката ми. Страшно нещо е мъж да повали жена със собствената си ръка. Но ми хрумна по-подходяща смърт за фалшивото божество.

— Първородни — извиках аз, — днес вие видяхте немощта на Ису. Боговете са всемогъща. Ису не е божество. Тя е просто една злобна старица, която ви е мамила и лъгала в продължение на векове. Вземете я. Джон Картър, принцът на Хелиум, не желае да си цапа ръцете с кръвта й.

При тези думи аз блъснах лудуващото животинче, на което преди половин час светът се покланяше. Тя политна от платформата в чакащите ръце на нейния излъган и жаден за отмъщение народ.

Съзрях Ксодор между офицерите на червените хора и го повиках, за да ме заведе до Храма на слънцето. Без да чакам каква съдба ще отредят първородните на своята богиня, аз напуснах залата, придружаван от най-верните си приятели и от двадесетина червени благородници.

Ксодор ни поведе бързо през вътрешните помещения на храма към централния двор — едно голямо кръгло място, постлано с прозрачен мрамор. Пред нас се издигаше златен храм, изпъстрен с чудновати и фантастични рисунки, инкрустиран с диаманти, рубини, смарагди и с хиляди безименни скъпоценности, които надминаваха по красота и блясък и най-безценните на Земята.

— Насам! — извика Ксодор и ни поведе към входа на един тунел.

Малко преди да влезем, чухме силен шум откъм храма на Ису. Един червен войник се показа от близката страна и ни извика да се върнем:

— Черните са нападнали храма. Сега той гори от хиляди места. Да побързаме към външните градини или сме загубени.

Димът вече бе започнал да излиза от прозорците, гледащи към двора на Храма на слънцето, а над най-високата кула на Ису се издигна растящ облак дим.

— Върнете се! — извиках аз на моите придружители. — Покажи ми пътя, Ксодор, и ме остави. Все още имам сили да стигна до моята принцеса.

— Следвай ме, Джон Картър — каза Ксодср и без да дочака отговора ми, потъна в тунела пред нас.

Тръгнах надолу след него. Преминахме много галерии, докато най-после той ме поведе по равна земя. Недалеч от нас видях осветено помещение.

Масивни решетки преграждаха по-нататъшния ни път. Но зад тях открихме моята принцеса и заедно с нея Тувия и Федора.

Стаята бавно се въртеше по оста си, така че само една част от входа в храмовата стена бе срещу преградения край на коридора. След минути щеше да остане една съвсем малка цепнатина, след това и тя щеше да изчезне, за да се скрие стаята в продължение на една дълга барзумианска година, докато отворът й не премине отново за един ден по края на коридора. Но дотогава какви ли ужасни неща щяха да се случат в тази стая?

— Ксодор — извиках аз, — не може ли някаква сила да спре тази страшна въртяща се стена?

— Страхувам се, че няма такава. Но все пак аз ще опитам. Чакай ме тук.

След като той ме остави, застанах до решетката, за да мога да държа до последния миг любимата ръка на моята Дея Торис.

Тувия и Федора също се приближиха, но когато червеното момиче разбра, че искаме да сме сами, се оттегли в дъното на стаята. Но не и дъщерята на Матай Шанг.

— Джон Картър — каза тя, — за последен път виждаш която и да било от нас. Кажи ми, че ме обичаш, за да умра щастлива.