Едгар Бъроуз - Боговете на Марс

— Щастлив съм, че всеки от вас е изпълнил своя дълг — казах аз. — А сега, Кантос Кан, не можем ли да тръгнем за Хастор и утре преди изгрев-слънце да отпътуваме.

— Наистина не трябва да губим повече време. Хората на Хастор вече се питат защо флотата е събрана и пълна с въоръжени хора. Учудващо е как Зат Арас още не знае. Един малък крайцер чака горе, нека тръгваме…

Думите му бяха прекъснати от внезапен залп от изстрели, — идващи откъм дворцовата градина.

От балкона видяхме десетина души от дворцовата ми стража, които изчезваха в сенките на храстите, преследвайки някой. Под нас на поляната няколко войника стояха над една неподвижна фигура. По моя заповед те я вдигнаха и донесоха в приемната. Това бе тялото на червен човек в разцвета на силите си. Неговото снаряжение бе просто, като на обикновените войници.

— Още един от шпионите на Зат Арас — каза Хор Вастус.

— Така изглежда. — Наредих на стражата да отнесе тялото.

— Спрете! — каза Ксодор и се обърна към мен. — Нека донесат една кърпа и масло от тоат.

Един от войниците донесе нужното на Ксодор. Той коленичи до тялото и като натопи края на кърпата в маслото, разтри мъртвото лице пред себе си. Малкото петно разкри бяла кожа като моята. После Ксодор улови косата и силното му дръпване оголи един череп.

— Терн — прошепна Таркас.

— Струва ми се, че е нещо по-лошо дори — отговори Ксодор. — Но нека видим.

С кинжала си той сряза една затворена торбичка, която висеше на снаряжението на терна, и извади златно кръгче с голям скъпоценен камък — точно като онзи на Сатор Трог.

— Той е свещен терн — продължи Ксодор — и цяло щастие е за нас, че не избяга.

Един офицер от стражата влезе в залата.

— Принце мой, трябва да доложа, че изпуснахме другия. Мисля, че това стана със съучастието на някои от стражите при вратата. Заповядах да арестуват всички.

— Ето с това можеш да откриеш шпионина между тях — и Ксодор му подаде кърпата и маслото.

Наредих тайно претърсване на града, защото знаех, че всеки марсиански благородник поддържа секретна служба.

Час по-късно офицерът от стражата докладва отново. И този път най-лошите ни опасения се потвърдиха — половината от стражата тази нощ е била съставена от терни, дегизирани като червени войници.

— Хайде, не бива да чакаме повече — извиках аз. — Към Хастор. Ако терните се опитат да ни спрат при южния край на ледената покривка, това може да развали всичките ни планове и да доведе до пълния крах на експедицията.

След минути ние вече летяхме в нощта към Хастор, готови да нанесем първия удар за освобождаването на Дея Торис.

Два часа след като напуснахме моя дворец в Хелиум, или около полунощ, аз, Кантос Кан и Ксодор пристигнахме в Хастор. Карторис, Тарс Таркас и Хор Вастус заминаха с друг крайцер направо за Тарк.

Транспортът трябваше да тръгне веднага и да се движи бавно на юг. Флотата щеше да ги настигне сутринта на другия ден.

В Хастор ние намерихме всичко в пълна готовност. Кантос Кан бе уредил всяка подробност до педантизъм и само минути след пристигането ни първият от корабите се вдигна във въздуха. Секунда след секунда гигантите грациозно излитаха в нощта, за да образуват дълга, тънка линия, простираща се с километри на юг.

Едва след като влязохме в кабинета на Кантос, аз се сетих да попитам за датата, защото все още не знаех точно колко време съм лежал в подземията на Зат Арас. С болка и отчаяние разбрах колко неточно съм пресмятал. Бяха изминали триста шестдесет и пет дни — вече беше твърде късно, за да спасим Дея Торис.

Тръгнахме не за да освобождаваме, а да отмъщаваме. Не споделих ужасното си откритие, че преди да влезем в храма на Ису, принцесата на Хелиум ще е мъртва.

Какъв смисъл имаше сега да товаря приятелите си с личните си скърби — те бяха споделили достатъчно от тях. Щях да запазя завинаги мъката си; в себе си. Все пак експедицията би помогнала много на народа на Барзум, като му открие с факти жестоката измама, на която е бил жертва от векове, и да спаси хиляди души от жестоката съдба на доброволно поклонение.

Ако освободим за червените хора прекрасната долина Дор, земята на загубените души, простираща се между планините Отц и ледената преграда, те щяха да разполагат със земя, която щеше да им донесе богати плодове.

Там, в дъното на умиращия свят, се намираше единственото естествено производително пространство. Само там падаше дъжд и бликаше вода в изобилие. А сега това бяха пасища за диви животни и за злобните останки на няколко мощни раси, които са затворили за милионите други жители на Барзум тези плодородни простори. Ако успеех да разруша веднъж завинаги преградата на религиозното суеверие, държала червените хора далече от това Елдорадо, това щеше да бъде единствената истинска отплата за смъртта на моята прекрасна Дея Торис. Отново бих се жертвал за Барзум, за да увековеча мъченичеството на принцесата си.