Робърт Силвърбърг - Човекът в лабиринта

— Радвам се, че ти бях от полза. Нали виждаш, човешките същества не са чак такива чудовища.

— Не и съзнателно. Тинята в тях е грозното нещо. Сега ще ти припомня. — Той се приближи до клетката и обхвана гладките каменни пръти, бели като кости. Роулинс усети, че излъчването се засилва. — Ето това е нещото под черепа. Аз, разбира се, никога не съм го изпитвал лично. Съдя по реакциите на другите. Сигурно е гадно.

— Мога да свикна — рече Роулинс. Седна и кръстоса крака. — Правил ли си някакви опити да се отървеш от него, когато се върна на Земята от Бета Хидри IV?

— Говорих с момчетата по преобразяването. Не успяха да разберат какви промени са направени в невралния ми поток, затова не знаеха как да оправят нещата. Как е?

— Колко време остана на Земята?

— Няколко месеца. Достатъчно дълго, за да разбера, че няма човешко същество, което да не позеленее, след като бъде подложено за няколко минути на излъчването ми. Започнах да се пържа в самосъжаление, в самопрезрение, което си е едно и също. Знаеш ли, мислех да се самоубия, да освободя света от собствената му нищета.

Роулинс се обади:

— Не ти вярвам. Някои хора просто не са способни на самоубийство. И ти си от тях.

— Това го разбрах, но все пак ти благодаря. Не се самоубих, както виждаш. Опитах с някои наркотици, после — с пиене, а сетне — да живея опасно. Но в крайна сметка останах жив. За един месец постъпих и напуснах четири психиатрични клиники. Опитах да нося оловен шлем, който да спре мисловната ми радиация. Но то е като да ловиш частици неутрино в кофа. Предизвиках истинска паника в един лицензиран „дом“ на Венера. Всички момичета хукнаха да бягат, както си бяха голи. — Мълър се изплю. — Виж какво, винаги мога да приема едно общество или да го напусна. Когато бях сред хората, бях щастлив, бях сърдечен, притежавах такт. Не бях загладен, слънчев артикул като теб, който прелива от любезност и благородство, но успявах да намеря общ език с другите. Справях се с общуването. От друга страна, можех да пътешествам за година и половина, без да срещам и да разговарям с никого, и пак бях добре. Но когато разбрах, че окончателно са ме отстранили от обществото, открих, че в крайна сметка имам нужда от него. Сега обаче това свърши. Надделях тази нужда, момко. Мога и сто години да изкарам сам, без да ми липсва нито един човек. Научих се да възприемам обществото така, както то мен — отвратително, осакатено създание, което е най-добре да се избягва. Вървете всички по дяволите! Не дължа никому нищо, включително и любов. Нямам никакви задължения. Мога да те оставя да изгниеш в тази клетка, Нед, без изобщо да се разстроя. Мога да минавам два пъти дневно край клетката и да се усмихвам при вида на черепа ти. И това не е защото те мразя, теб лично или цялата галактика, изпълнена с такива като теб. Аз просто ви презирам. Вие не означавате нищо за мен. Едно нищо сте. Боклук. Аз вече те познавам и ти ме познаваш.

— Говориш така, сякаш принадлежиш към извънземна раса — учуди се Роулинс.

— Не. Принадлежа към човешката раса. Аз съм най-човешкото същество, защото съм единственият, който не може да скрие човешката си същност. Усещаш ли го? Възприемаш ли грозотата ми? Това, което е вътре в мен, е и вътре в теб. Върви при хидранците, те ще ти помогнат да го освободиш, после обаче хората ще бягат от теб така, както бягат от мен. Аз говоря от името на човека. Казвам истината. Аз съм черепът зад лицето, момко. Аз съм скритите черва. Аз съм онзи боклук, който се преструваме, че не съществува, цялата тази гадна животинска същност — похотта, малките омрази, отвращението, завистта. Аз съм онзи, който се представяше за бог. Хибрис. Беше ми напомнено кой съм всъщност.

Роулинс попита тихо:

— Защо реши да дойдеш на Лемнос?

— Един мъж на име Чарлз Бордман ми внуши идеята.

Роулинс трепна изненадан, когато бе споменато името.

Мълър попита:

— Познаваш ли го?

— Ами, да. Разбира се. Той… той е много важен човек в правителството.

— Би могло да се каже. Знаеш ли, точно Бордман ме изпрати на Бета Хидри IV. Е, той не ме подмами да го направя, нямаше нужда да ме убеждава с някой от неговите коварни методи. Познава ме твърде добре. Просто заложи на амбициозността ми. Има един свят, населен с извънземни, рече ми той. Искаме да го посети човек. Може да се окаже самоубийствена мисия, но това ще е първият контакт с друг интелигентен вид, заинтригува ли те? Ясно е, отидох. Той знаеше, че няма да устоя на нещо подобно. Сетне обаче, когато се върнах в този си вид, се опитваше да ме избягва известно време: или защото не можеше да понесе близостта ми, или защото не можеше да понесе собствената си вина. Най-накрая го намерих и му казах: „Погледни ме, Чарлз, виж какъв съм сега, къде да отида, какво да направя?“ Приближих го. На същото разстояние като сега между нас. Лицето му промени цвета си. Започна да гълта хапчета. По очите му разбрах, че му се повдига. Тогава той ме подсети за лабиринта на Лемнос.