Робърт Силвърбърг - Човекът в лабиринта

— На една от планетите на Ипсилон Инди — прекъсна го Мълър, — преди около петдесет години археолози изцяло разтуриха една древна гробница, ала сетне не успяха да я възстановят, защото не можаха да схванат как е била построена. Опитаха, но тя се срути и бе напълно изгубена. Имах възможност да видя развалините няколко месеца по-късно. На теб, разбира се, този случай ти е известен.

Роулинс не го знаеше. Изчервявайки се, рече:

— Е, във всеки занаят има нескопосници…

— Да се надяваме, че тук няма. Не бих искал лабиринтът да пострада. Не че е вероятно да стане. Той доста добре знае как да се защитава.

Мълър се отдалечи небрежно от пилоните. След като разстоянието помежду им се увеличи, Роулинс се поотпусна, ала Бордман му даде знак да го последва. Тактиката как да се преодолее недоверието на Мълър включваше доброволно и неприятно излагане на излъчването на емоционалното му поле. Мълър не се обърна и рече, сякаш на себе си.

— Клетките пак са затворени.

— Клетките ли?

— Погледни там, към улицата, дето излиза от площада.

Роулинс видя нишата в стената. От земята се издигаха дузина, а може би и повече извити каменни пръти, които изчезваха в стената на около четири метра височина и образуваха нещо като клетка. Зърна още една такава клетка по-надолу по улицата.

Мълър рече:

— Общо са двайсетина, подредени симетрично по улиците, които излизат от площада. Откакто съм тук, клетките се отваряха три пъти. Прътите някак потъват в улицата и изчезват. Последният път беше преди два дена. Досега не съм видял как се отварят и затварят, сега пак пропуснах.

— За какво ли са ги използвали? — попита Роулинс.

— Държали са в тях опасни зверове. Или пленени врагове. За какво друго човек използва клетка?

— Сега бяха отворени…

— Градът все още се опитва да служи на своите хора. Във външните зони има врагове. Държи клетките готови, в случай че бъде заловен някой враг.

— Нас ли имаш предвид?

— Да. Врагове — очите на Мълър изведнъж заблестяха с параноична ярост — рязкото преминаване от спокоен разговор към ледения яростен поглед плашеше. — Хомо сапиенс. Най-опасният, най-безпощадният, най-презреният звяр във Вселената!

— Казваш го така, сякаш вярваш на думите си.

— Вярвам.

— Хайде, хайде — рече Роулинс. — Посветил си живота си в служба на човечеството. Не можеш да вярваш, че…

— Посветих своя живот — каза бавно Мълър, — в служба на Ричард Мълър.

Той се обърна назад, за да погледне Роулинс в очите. Разстоянието между тях беше само шест-седем метра. Излъчването бе толкова силно, сякаш носовете им се допираха. Мълър продължи:

— И пет пари не давам за човечеството, както си въобразяваш, момко. Видях звездите и ги пожелах. Домогвах се до положението на божество. Един свят не ми стигаше. Жадувах да ги получа всичките. Затова избрах кариера, която да ме отведе при звездите. Рискувах живота си хиляди пъти. Издържах на фантастични, екстремни температурни стойности. Изпълвах дробовете си с отровата на неизвестни газове, налагаше се да ме възстановяват изцяло. Ял съм храни, от които може да ти се повдигне само като чуеш за тях. Хлапета като теб ме боготворяха и пишеха съчинения за безкористното ми посвещаване на човечеството, за неуморния ми стремеж към познанието. Но нека бъдем наясно с всичко това. Аз съм същият егоист като Колумб, Магелан и Марко Поло. Били са велики изследователи, така е, но са се стремели и към тлъсти печалби. А печалбата, която аз желаех, е тук. Исках да се извися на стотици километри над останалите, да ми издигнат златни статуи в хиляди светове. Познаваш ли поезията? В основата й лежи стремежът към слава. Последната слабост на един благороден ум. Милтън. Ами при древните гърци? Когато човек надмине себе си, боговете го захвърлят обратно долу. Нарича се хибрис. Моят случай е такъв, при това тежък. Когато се спуснах през облаците, за да ида при хидранците, се чувствах като бог. Господи, аз наистина бях бог! Когато си отивах през облаците — също. Да, за хидранците аз бях бог. Тогава си мислех: влязох в митовете им, те винаги ще разказват моята история. Осакатеният бог. Богът мъченик. Съществото, което слезе сред тях, но те се почувстваха толкова объркани, че трябваше да го приковат. Обаче…

— Ами клетката…

— Остави ме да довърша — сопна се Мълър. — Виж какво, истината е, че не бях никакъв бог, а само едно скапано, смъртно човешко същество, което се самозалъгваше, че е божествено. Истинските богове обаче се погрижиха да ми дадат урок. Решиха да ми напомнят за косматия звяр в лъскава обвивка. Да насочат вниманието ми към животинския мозък под този възвишен череп. И направиха така, че хидранците да извършат ловкия хирургически номер със съзнанието ми — предполагам, че това е едно от специалните им умения. Не знам дали хидранците го направиха от злоба или наистина са се опитвали да ме излекуват от този дефект, от неспособността ми да им предам онова, което изпитвам. Извънземни. Иди ги разбери. Ала си свършиха работата. После се върнах на Земята. Едновременно герой и прокажен. Приближаваш се до мен и ти прилошава. Защо? Защото ти напомня, че и ти също си животно, тъй като получаваш пълна доза от излъчването ми. И ние не спираме да се въртим в безкрайната си взаимна въртележка. Ненавиждаш ме, защото като се приближиш до мен, научаваш за собствената си душа. А аз те мразя, защото трябва да се отдръпнеш от мен. Както виждаш, аз съм преносител на чума и тази чума е истината. Моето послание е, че човечеството има късмет, че всички ние сме затворени в черепите си. Защото ако постигнем и най-елементарната телепатия, дори в този замъглен, невербален вид, който аз притежавам, тогава няма да можем да се понасяме взаимно. Човешкото общество ще е невъзможно. Хидранците имат способността да влизат в мозъците на другите и това изглежда им харесва, но ние не можем. Точно затова казвам, че човек сигурно е най-презреният звяр в цялата Вселена. Той дори не може да понесе смрадта на собствения си вид — душа в душа!