Робърт Силвърбърг - Човекът в лабиринта

Всички ли сме такива? Този въпрос си задаваше. Нима същото излъчване притежавам аз, Бордман, майка ми, момичето, което обичах? Нима сме нещо като крачещи радиобуйове, настроени на честота, на която не могат да приемат? Е, слава Богу. Това беше твърде болезнена за слушане мелодия.

Бордман рече:

— Събуди се, Нед. Спри да размишляваш и внимавай за опасностите. Почти си навлязъл в зона C .

— Чарлз, какво усети, когато за пръв път се приближи до Мълър?

— Ще говорим за това по-късно.

— Не почувства ли, че за първи път научаваш какво е предназначението на човешките същества?

— Казах, че ще разговаряме, когато…

— Остави ме да се доизкажа, Чарлз. Тук не съм в опасност. Просто надзърнах в душата на един човек и съм потресен. Чуй ме, Чарлз, той всъщност е такъв. Един добър човек. Онова, което излъчва, е просто излишен шум. Тиня, която не ти казва нищо за истинския Дик Мълър. Шум, който не би трябвало да чуваме, а и сигналът е доста различен — както когато включиш с пълна сила усилвател към звездите и чуеш стържещите звуци на спектъра, нали се сещаш, някои от най-красивите звезди ти отвръщат с ужасни звуци, но това просто е отговор на усилвателя, който няма нищо общо със самата звезда, той е… той…

— Нед!

— Извинявай, Чарлз.

— Върни се в лагера. Всички сме на мнение, че Дик Мълър е свестен човек. Точно затова се нуждаем от него. Имаме нужда и от теб, затова си затваряй устата и внимавай. Сега се успокой. Спокойно. Спокойно. Спокойно. Какво е това животно вляво от теб? Побързай, Нед, но се успокой. Това е начинът, синко. Спокойствие.

Когато на другата сутрин се срещнаха отново, беше по-леко и за двамата. Роулинс, който беше поспал под апарата, отиде в центъра на лабиринта и намери Мълър застанал пред високия плосък пилон от тъмен метал в края на големия площад.

— Какво мислиш, че е това? — попита небрежно Мълър, когато Роулинс приближи. — Общо са осем, във всеки ъгъл на площада. Наблюдавам ги от години. Въртят се. Погледни там — Мълър посочи една от страните на пилона.

Роулинс се приближи и когато стигна на десетина метра от Мълър, усети излъчването му. Въпреки това направи усилие да се приближи още. Вчера не се беше доближавал толкова, ако се изключи онзи вледеняващ момент, когато Мълър го хвана и го придърпа.

— Виждаш ли? — рече Мълър и потупа пилона.

— Белег.

— Трябваха ми шест месеца, за да го направя. Използвах къс от кристалната жила, която излиза ей на онази стена. Всеки ден чегъртах по час-два, докато най-сетне успях да постигна видим белег върху метала. Оттогава го наблюдавам. В рамките на една местна година пилонът се завърта в пълен кръг. Значи пилоните се движат. Не можеш да го забележиш, но е така. Това са някакъв вид календари.

— А те… можеш ли… някога успявал ли си…

— Не те разбирам, момко.

— Извинявай — Роулинс отстъпи назад, като се опитваше да скрие ефекта от близостта на Мълър. Беше се зачервил и трепереше. На пет метра разстояние ефектът не беше толкова болезнен и той спря, направи усилие, като убеждаваше себе си, че започва да развива поносимост към него.

— Та какво казваше?

— Само този ли си наблюдавал?

— Надраскал съм и няколко други. Убеден съм, че всичките се въртят. Не съм открил обаче механизма. Трябва да знаеш, че под този град има някакъв фантастичен мозък. Той е на възраст милиони години, ала все още действа. Може би е някакъв течен метал, в който плуват елементите на познанието. Той върти тези пилони, управлява водоснабдяването и чисти улиците.

— Управлява и капаните.

— И управлява капаните — съгласи се Мълър. — Но не успях да открия и следа от него. Копах тук и там, обаче намирах само пръст. Може би вие, негодниците археолози, ще откриете мозъка на града. А? Имаш ли някаква идея?

— Не, не мисля — отвърна Роулинс.

— Май не си много сигурен.

— Не съм. Не съм участвал в никаква работа в града — усмихна се свенливо Роулинс. Бързото движение на лицевите му мускули го обезпокои, а и Бордман бързо потвърди по вътрешната връзка, че свенливата усмивка винаги предшества следващата лъжа и че на Мълър няма да му е необходимо много време, за да я открие. Роулинс рече: — Повечето време бях извън града, ръководех операцията по проникването. Щом влязохме, дойдох направо тук. Затова не знам какво са открили останалите. Ако изобщо са открили нещо.

— Дали ще разкопаят улиците? — попита Мълър.

— Не мисля. Вече не копаем много-много. Използваме скенери, сензори и сондажни лъчи. — Доволен от импровизацията си, той продължи словоохотливо: — Едно време, разбира се, археологията имаше разрушителен ефект. За да разберем какво се крие под една пирамида, се налагаше да я съборим. Сега обаче със сондите можем да постигнем много. Това е новата школа, нали разбираш, да погледнеш под земята, без да копаеш, така ще се запазят паметниците от миналото за…