Робърт Силвърбърг - Човекът в лабиринта

— Не ви разбирам — рече Роулинс. — Ние си мислехме, че сте корабокрушенец. Искахме да ви предложим помощта си.

Колко лесно било, помисли си той!

Мълър се намръщи.

— Не знаеш защо съм тук, така ли?

— Боя се, че не.

— Да речем, че е така. Беше твърде малък. Ала другите, след като са видели лицето ми, би трябвало да знаят. Защо не са те уведомили? Роботът показа лицето ми, нали? Знаехте кой живее тук. И не са ти казали нищичко, така ли?

— Наистина не разбирам…

— Ела по-близо! — изрева Мълър.

Роулинс почувства как се плъзга напред, макар че не правеше съзнателно крачки. Изведнъж се озова лице в лице с Мълър, близо до масивната му фигура, видя набразденото му чело, немигащите, втренчени, ядни очи. Огромната ръка на Мълър внезапно обхвана китката му. Роулинс се олюля, зашеметен от внезапното нападение, обзе го отчаяние, способно да погълне цели вселени. Направи усилие да не залитне.

— А сега се махай оттук! — кресна дрезгаво Мълър. — Хайде! Изчезвай! Марш!

Роулинс не помръдна.

Мълър изтърси една яка псувня и изтича тромаво в ниската сграда със стъклени стени и матови прозорци, досущ като слепи очи. Вратата се затвори така, че изобщо не личеше къде е. Челото му пулсираше толкова силно, сякаш нещо зад него напираше да изскочи.

— Остани на мястото си — рече Бордман. — Нека му мине. Всичко върви добре.

Мълър приклекна зад вратата. По хълбоците му се стичаше пот. Побиха го студени тръпки. Обгърна се толкова силно с ръце, че ребрата му изпукаха.

Изобщо не възнамеряваше да се отнася така с натрапника.

Само няколко думи. Настоятелно искане да се съобразяват с усамотението му и ако не си тръгне, да задейства глобусчето унищожител. Така го беше планирал. Ала се разколеба. Говори твърде много и научи твърде много. Син на Стивън Роулинс? Археологическа експедиция тук? Излъчването май почти не му влияеше, освен на много близко разстояние. Нима с годините губеше силата си?

Мълър опита да се съсредоточи и да анализира враждебността си. Защо се боеше толкова? Защо толкова много държеше на самотата си? Нямаше защо да се бои от земляните; не той, а те страдаха от всеки контакт с него. Разбираемо беше, че се отвращават от всеки досег с него. Ала нямаше причина да се оттегли по този начин, освен парализиращата го несигурност, породена от деветте години самотна неотстъпчивост. Дотам ли беше стигнал — да обича самотата заради самата самота? Нима бе станал отшелник? Първоначално се самозалъгваше, че е дошъл тук, загрижен за съпланетяните си, защото не иска да им натрапва неприятното си присъствие. Защо да бяга? Защо да реагира толкова егоистично?

Мълър бавно се изправи и отвори вратата. Излезе навън. Нощта беше паднала бързо като през зимата. Небето беше черно, луните го обагряха. Момчето все още стоеше на площада, изглеждаше леко замаяно. Най-голямата луна — Клото, — го къпеше със златиста светлина и къдравата му коса сякаш искреше с вътрешен пламък. Лицето му беше много бледо, със силно подчертани скули. Сините му очи искряха потресени, сякаш някой току-що го беше зашлевил.

Мълър се приближи. Не знаеше каква тактика да предприеме. Чувстваше се като някаква полуръждясала машина, задействана след прекалено дълъг престой.

— Нед — рече той. — Виж какво, Нед, искам да ти се извиня. Трябва да ме разбереш, отвикнал съм да общувам с хора. Изобщо не съм общувал с хора.

— Няма нищо, мистър Мълър. Разбирам, че не ви е било лесно.

— Дик. Наричай ме Дик.

Мълър вдигна ръцете си, сякаш искаше да улови лунните лъчи. На отсрещната стена на площада подскачаха и танцуваха сенките на малки животни. Мълър рече:

— Самотата започна да ми харесва. Ако човек е силен духом, може да приеме дори рака. Сега трябва да разбереш нещо. Мое беше решението да дойда тук. Не е имало никакво корабокрушение. Избрах точно това място във Вселената, защото вероятността да ме обезпокои някой тук беше най-малка, и се скрих. Естествено, трябваше да се появите вие с хитрите си роботи и да намерите пътя.

— Ако не ме искаш, ще си отида — рече Роулинс.

— Може би така ще е по-добре и за двама ни. Не. Почакай. Остани. Много ли ти е зле, когато си толкова близо до мен?

— Не бих казал, че ми е хубаво — отвърна Роулинс. — Но не е и чак толкова зле, като… като… ами, не знам. От такова разстояние само се чувствам малко потиснат.

— Знаеш ли защо? — попита Мълър. — По приказките ти съдя, че знаеш, Нед. Само се преструваш, че не знаеш какво ми се случи на Бета Хидри IV.