Робърт Силвърбърг - Човекът в лабиринта

Роулинс рече:

— Клетката май се отваря.

— Какво? Чакай да видя! — Мълър се втурна напред. Роулинс не успя да се отдръпне достатъчно бързо и понесе удара на силното му излъчване. Този път не бе чак толкова болезнено. Явиха му се изображения от есента: попарени листа, умиращи цветя, прашен вятър, ранно смрачаване. Повече съжаление, отколкото мъка за бързо отлитащия живот, за неизбежното. Междувременно Мълър, изпаднал в унес, наблюдаваше внимателно алабастровите пръти на клетките.

— Вече са се отдръпнали с няколко сантиметра. Защо не ми каза?

— Опитах се, но ти не ме чу.

— Ами, да. Моите проклети монолози — изсмя се Мълър. — Нед, от години чакам да видя това. Клетката наистина е в действие! Виж колко гладко се движат, как потъват в земята. Странно е, Нед. Никога преди не са се отваряли два пъти в годината, а тази се отваря втори път за една седмица.

— Сигурно си пропуснал да забележиш предишните отваряния — предположи Роулинс. — Докато си спял, например…

— Съмнявам се. Гледай!

— Защо мислиш, че го прави точно сега?

— Наоколо е пълно с врагове — рече Мълър. — Градът вече ме възприема като местен. Прекарах тук толкова време. Той обаче сигурно се опитва да вкара теб в клетката. Врага. Човека.

Клетката беше вече напълно отворена. Нямаше и следа от прътите, освен малките дупки по настилката. Роулинс попита:

— Опитвал ли си да сложиш нещо в клетките? Животни например?

— Да. Набутах в една голям мъртъв звяр. Не се случи нищо. Сетне улових няколко живи, по-малки животни. Пак нищо. — Той се намръщи. — Веднъж реших да вляза сам в клетката, за да видя дали ще се затвори, след като усети живо човешко същество. Но не го направих. Когато човек е сам, не му е до подобни експерименти. — Той помълча малко. — Какво ще кажеш, Нед, ще ми помогнеш ли за един малък опит точно сега?

Роулинс затаи дъх. Разреденият въздух сякаш изгаряше дробовете му.

Мълър пошепна:

— Само влез в нишата и изчакай около минута. Да видим дали ще се затвори. Важно е да го разберем.

— Ами ако се затвори — рече Роулинс, който не вземаше думите му насериозно, — имаш ли ключ да ме освободиш?

— Разполагам с няколко оръжия. Винаги ще мога да те измъкна, като разрежа прътите с лазер.

— Но това ще е разрушение. Ти ме предупреди да не пипаме нищо тук.

— Понякога се налага да разрушиш, за да разбереш. Хайде, Нед. Влез в нишата.

Гласът на Мълър стана безизразен, отчужден. Бе полуприклекнал в странна поза на очакване, с отпуснати ръце, пръстите му бяха свити навътре, към бедрата. Сякаш възнамерява сам да ме хвърли в клетката, помисли си Роулинс.

Бордман му пошепна на ухото:

— Направи каквото ти казва, Нед. Влез в клетката. Покажи, че му се доверяваш.

Наистина му имам доверие, но не и на клетката.

Представи си с нежелание как подът на клетката пропада веднага щом решетките си дойдат на мястото, как полита към някаква подземна цистерна с киселина или някое огнено езеро. Яма за изхвърляне на заловените врагове. Откъде да знам, че не е точно така?

— Направи го, Нед — пошепна му Бордман.

Беше благороден и неразумен жест. Роулинс прекрачи малките дупки и застана с гръб към стената. Извитите пръти на секундата се издигнаха от земята, скопчиха се и потънаха в местата си над главата му. Подът изглеждаше стабилен. Не попадна под никакви смъртоносни лъчи. Най-големите му страхове не се сбъднаха, ала беше затворник.

— Страхотно — рече Мълър. — Сигурно може да засича признаци на интелигентност. Когато опитвах с животни, нищо не се случи. Нито с умрели, нито с живи. Какъв е изводът ти, Нед?

— Радвам се, че ти помогнах в изследванията. Но ще се радвам повече, ако ме освободиш.

— Не мога да управлявам движението на решетката.

— Обеща, че ще я разрежеш с лазер.

— Защо да бързаме да разрушаваме. Да почакаме, а? Може би решетката ще се отвори от само себе си. Там си в пълна безопасност. Ако огладнееш, ще ти донеса храна. Твоите хора ще се разтревожат ли, ако не се върнеш до залез слънце?

— Ще им изпратя съобщение — промърмори Роулинс. — Но се надявам дотогава да съм на свобода.

— Запази самообладание — инструктира го Бордман. — Ако се наложи, ние сами ще те освободим. Важното е да угаждаш на Мълър във всичко, докато не постигнеш пълно съгласие с него. Ако ме чуваш, пипни брадата си с дясната ръка.

Роулинс го стори.

Мълър рече:

— Много смела постъпка от твоя страна, Нед. Или глупава. Понякога не съм много сигурен има ли разлика между тези две неща. Но във всеки случай съм ти благодарен. Трябваше да си ги изясня тези клетки.