Робърт Силвърбърг - Човекът в лабиринта

— Можеш да се срещнеш с двама-трима от тях — предложи Роулинс. — Да свикнеш отново с мисълта да си сред хора.

— Не.

— Не виждам защо…

Мълър го прекъсна:

— Чакай малко. Защо изобщо да свиквам с мисълта да съм отново сред хора?

Роулинс отвърна неуверено:

— Ами, защото тук има хора и защото не е хубаво човек да бъде изолиран от…

— Да не си замислил някакъв номер? Или пък сте решили да ме хванете и да ме измъкнете от лабиринта? Хайде, хайде, момко, какво крие мозъчето ти? Какъв ти е мотивът, да ме караш да отстъпя по въпроса за човешките контакти?

Роулинс се запъна. В последвалата неловка тишина Бордман заговори бързо, внушаваше му коварство, което му липсваше, подсказваше му. Роулинс го изслуша и се постара да се представи възможно най-добре.

Рече:

— Дик, ти искаш да ме изкараш абсолютен заговорник. Но ти се кълна, че не тая никаква злоба в съзнанието си. Признавам, че се опитах да те поразмекна, да те поразведря, опитвам се да се сприятеля с теб и смятам, че ще е най-добре да ти призная защо.

— И аз така мисля!

— В името на археологията. Можем да прекараме тук само няколко седмици. Ти си бил тук… колко, девет години ли? За това място знаеш толкова много, Дик. Смятам, че не е справедливо да запазиш тези знания единствено за себе си. Тъй че, надявах се, че ако мога да те накарам да се поуспокоиш, да се сприятелиш първо с мен, а сетне да дойдеш евентуално в зона E да поприказваш с другите, да отговориш на въпросите им, да обясниш онова, което знаеш за лабиринта…

— Несправедливо било да го запазя за себе си…

— Ами, да. Грях е да се крие знание.

— А справедливо ли е човечеството да ме обяви за нечист и да бяга от мен?

— Съвсем друга работа е — рече Роулинс. — Извън въпроса за справедливостта. То се дължи на състоянието, в което се намираш — нещастно стечение на обстоятелствата, не си го заслужил и всички съжаляват, че те е сполетяло. От друга страна обаче би трябвало да разбереш, че за другите човешки същества ще е доста трудно да се отнасят безпристрастно към твоята… твоята…

— Към моята воня — подсказа му Мълър. — Добре. Доста е трудно да се понася присъствието ми. Затова доброволно се отказвам да го налагам на приятелите ти. Избий от главата си мисълта, че ще говоря или ще посръбвам чай с тях. Не искам да имам нищо общо с тях. Отделил съм се от човешката раса и ще си остана така. Беше абсолютно неуместно, че ти дадох възможност да ме безпокоиш. Освен всичко друго, докато си говорим, искам да ти припомня, че моето положение не е незаслужено. Заслужих си го, защото си пъхах носа там, където не ми е работата; мислех си, че съм супермен, способен да отиде на такива места. Хибрис. Казах ти вече думата.

Бордман продължи да го инструктира. Роулинс, почувствал в устата си киселия вкус на лъжите, продължи:

— Не мога да те виня, че си ожесточен, Дик. Но въпреки това си мисля, че не е правилно да криеш информацията от нас. Искам да кажа — защо не се върнеш към твоите изследователски мисии? Ако кацнеш на дадена планета и някой разполага с жизненоважна информация, която си отишъл да търсиш, няма ли да положиш всички усилия, за да се сдобиеш с нея — дори ако онзи, другият, има лични проблеми, които…

— Съжалявам — рече ледено Мълър, — но това не ме интересува — и си тръгна, оставил Роулинс сам в клетката с две парчета месо и почти празна чаша вода.

След като Мълър се изгуби от полезрението, Бордман рече:

— Добре, знам, че е докачлив. Не очаквах от него да е любезен. Ти постигаш близост с него, Нед. Направо си най-добрата комбинация от коварство и наивност.

— И се намирам в клетка.

— Това не е проблем. Можем да пратим дрон, който да те освободи, ако клетката в скоро време не се отвори сама.

— Мълър няма да ни свърши работа — пошепна Роулинс. — Изпълнен е с омраза, която витае навсякъде около него. Никога няма да го накараме да ни сътрудничи. Изобщо не съм виждал толкова много омраза, събрана у един човек.

— Не знаеш какво означава омраза — рече Бордман. — Нито пък той знае. Аз ти казвам, че всичко върви добре. Възможно е да има известни несполуки, но най-важното е, че изобщо разговаря с теб. Той не иска да е изпълнен с омраза. Дай му минимален шанс да се откаже от своята твърда позиция и той ще го направи.

— Кога ще изпратите сондата да ме освободи?

— По-късно — рече Бордман. — Ако се наложи.

Мълър не се връщаше. Смрачи се и захладня. Роулинс се сгуши зиморничаво в клетката. Опита да си представи града, когато в него е кипял живот, когато в клетките са излагали пленниците, заловени в лабиринта. Представи си тълпите строители на лабиринта — ниски, яки, с гъста, бакъреночервена козина и зеленикава кожа, размахали дълги ръце, сочещи към клетката. А в клетката се е свило нещо като гигантски скорпион, с восъчни на вид нокти, които драскат каменните блокове на настилката, с огнени очи, с бясна опашка, която само чака някой да приближи. Над града се носи дрезгава музика. Смях на извънземни. Топла мускусна воня на строителите. Деца плюят по съществото в клетката. Слюнките им са като огнени езици. Ярка лунна светлина, танцуващи сенки. Затвореното създание е отвратително, злобно, копнее за рода си, чийто кошер е на Алфека или Маркаб, където опашати восъчни същества се придвижват в лъскави тунели. Дни наред строителите на лабиринта идват, присмиват му се и му се подиграват. На създанието му писва от масивните им тела и преплитащите им се паякообразни пръсти, от безизразните им лица и грозните им бивници. Но ето, идва денят, в който извънземният пленник вече им е омръзнал, подът на лабиринта поддава, той полита надолу, опашката му се мята бясно, ала се стоварва в яма с насочени нагоре остриета на ножове.