Робърт Силвърбърг - Човекът в лабиринта

Три едри звяра минаха пред него като на парад от различни посоки. Имаха походката на лъвове, ала бяха тромави като глигани: приведени доземи, с изшилени гърбове, около стокилограмови създания, с издължени пирамидални глави, с лигави тънки устни, с малки коси очи, по два чифта от всяка страна, разположени току пред рошавите им, клепнали уши. Извитите им глиги, обърнати надолу, се пресичаха с по-малки и остри кучешки зъби в мощните им челюсти.

Трите ужасни звяра се огледаха подозрително, изпълниха сложна поредица кръгови маневри, които ясно показваха проблема на съжителството им: всяко обикаляше в тръс, за да запази периметъра си. Поровиха малко в купчината трупове на лешоядните животни, но определено не се хранеха с мърша и затова презрението им към разръфаните телца на канибалите беше очевидно. След като приключиха огледа, те се обърнаха и се вторачиха в Роулинс, застанали почти анфас, така че право към него гледаха по чифт очи на всяко животно. Роулинс бе благодарен, че е на сигурно място в клетката си. Не би искал да бъде навън — беззащитен и изтощен пред трите звяра, които кръстосваха града, за да търсят вечерята си.

Точно в този момент обаче прътите на решетката започнаха да потъват.

Тъкмо тогава пристигна Мълър и видя цялата сцена. Поспря за миг, за да се възхити на омайващото потъване на решетката. Огледа трите гладни глигана, видя изумения окървавен Роулинс, озовал се неочаквано сам срещу тях.

— Лягай долу! — изкрещя Мълър.

Роулинс залегна, след като направи четири бързи крачки вляво, подхлъзна се по окървавената настилка и се озова върху купа трупчета в края на улицата. В този миг Мълър стреля, без да си дава труд да нагласи оръжието на ръчен прицел, защото животните не ставаха за ядене. Трите бързи светкавици ги повалиха и те повече не помръднаха. Мълър понечи да тръгне към Роулинс, но тъкмо тогава се появи един робот от зона F : плъзгаше се весело към тях. Мълър изруга тихо. Извади глобуса-унищожител от джоба си и насочи прозорчето му към дрона. Сондата обърна безизразното си лице към него в момента на стрелбата.

Роботът се разпадна. Роулинс беше успял да се изправи.

— Не биваше да го унищожаваш — каза замаяно Нед. — Тъкмо ми идваше на помощ.

— Няма нужда от помощ — рече Мълър. — Можеш ли да вървиш?

— Мисля, че да.

— Тежко ли си ранен?

— Само съм изпохапан. Не чак толкова лошо, колкото изглежда.

— Тръгвай с мен — нареди Мълър.

Площадът беше започнал да се изпълва с нови лешоядни животни, повикани по тайнствения телеграф на кръвта. Малките зъбати създания се заемаха сериозно с трите убити глигана. Роулинс изглеждаше объркан и май си говореше сам. Забравил за излъчването си, Мълър го хвана за ръката. Роулинс трепна, дръпна се, а сетне, явно съжалил за очевидната грубост, отново му подаде ръка. Прекосиха площада заедно. Роулинс трепереше и Мълър не знаеше дали е от факта, че се е спасил на косъм, или е от прекалената близост на незащитения му мозък.

— Насам — рече грубо Мълър.

Влязоха в шестоъгълната клетка, където държеше диагностата си. Мълър затвори вратата и Роулинс се отпусна на голия под. Русата му коса беше прилепнала от пот към челото. Очите му блуждаеха, зениците им бяха разширени.

Мълър попита:

— Колко време те атакуваха?

— Петнайсет, двайсет минути. Не знам. Трябва да бяха петдесет или сто. Пречупвах гръбнаците им. Един кратък, хрущящ звук, нали знаеш, сякаш чупиш съчки. Сетне клетката се отвори. — Роулинс се изсмя налудничаво. — Това бе най-интересното. Тъкмо бях привършил с малките негодници и си поех дъх, когато се появиха трите огромни чудовища, тогава, естествено, решетката изчезна и…

— Успокой се — рече Мълър, — говориш доста бързо, не успявам да следя мислите ти. Можеш ли да събуеш тези обувки?

— Онова, което е останало от тях.

— Да. Свали ги да ти полекувам краката. На Лемнос не липсват инфекциозни бактерии. Протозои, доколкото знам, и трипанозоми, и много други.

Роулинс схвана намека му.

— Ще ми помогнеш ли? Боя се, че не бих могъл да…

— Няма да ти се понрави, ако се приближа — предупреди Мълър.

— Майната му!

Мълър сви рамене. Отиде при Роулинс и разкопча счупените и изкривени закопчалки на високите му обувки. Металът беше надраскан от дребните зъби. Обувките бяха на същия хал, да не говорим за краката на Роулинс. След няколко минути обувките и гамашите бяха свалени. Лежеше проснат на пода, лицето му се кривеше, но се опитваше да има геройски вид. Краката му бяха зле: нито една от раните не беше кой знае колко сериозна, но пък бяха многобройни. Мълър включи диагностата. Лампичките светнаха, процепът на рецептора се отвори.