Робърт Силвърбърг - Човекът в лабиринта

— Стар модел — обади се Роулинс. — Не знам как се прави.

— Протегни крака пред скенера.

Роулинс се извърна. По раните му заигра синкава светлина. Вътре в диагностата нещо забръмча и зацъка. Подаде се една съчленена „ръка“ с памук, която сръчно и леко премина по крака му до над коляното. Машината глътна окървавения памук и започна да го смила до молекулярно ниво. В същото време се появи нов памук, който почисти другия крак на Роулинс. Освен почистваща течност, памукът съдържаше и съсирващ препарат, тъй че след промивката кръвта беше изчезнала, а плитките разкъсвания и нарези се виждаха добре. Все още е доста зле, помисли си Мълър, макар че не изглежда толкова ужасно, колкото преди.

От диагностатът се подаде ултразвукова сонда, която инжектира в задните части на Роулинс някаква златиста течност. Болкоуспокояващо е — предположи Мълър. Втората тъмнокехлибарена инжекция сигурно беше някакъв широкоспектърен антибиотик за предотвратяване на инфекцията. Роулинс видимо се поотпусна. От различни сектори на уреда се протегнаха „ръце“, които преглеждаха внимателно пораженията и ги сканираха за последващото лечение. Чу се бръмчене, после — три резки изщраквания. Сетне апаратът започна да запечатва раните, като залепваше здраво ръбовете им.

— Лежи и не мърдай — нареди му Мълър. — След две минути ще си готов.

— Нямаше нужда да го правиш — рече Роулинс. — В лагера си имаме медицински запаси. А на теб сигурно най-необходимото ти е на привършване. Трябваше само да оставиш дрона да ме върне…

— Не искам роботите да се мотаят тук. А и диагностатът има запаси поне за петдесет години. Аз не се разболявам често. Освен това апаратът сам синтезира повечето неща, които могат да ми потрябват. Достатъчно е от време на време да го захранвам с протоплазма, останалото върши сам.

— Нека поне ти доставим някои по-редки лекарства, за да попълниш запасите си.

— Не е необходимо. Нямам нужда от милосърдие. Е, хайде, готов си. Сигурно няма да ти останат дори белези.

Машината остави Роулинс на спокойствие, той се обърна с гръб към нея и вдигна поглед към Мълър. Налудничавият израз беше изчезнал от лицето му. Мълър се облегна на стената, потърка гърба си в ръба, където се срещаха две от стените на шестоъгълника, и рече:

— Не подозирах, че ще те нападнат, инак нямаше да те оставя толкова дълго сам. Не си ли въоръжен?

— Не.

— Лешоядните животни не закачат живи същества. Какво ли ги е накарало да те нападнат?

— Клетката — отвърна Роулинс. — Започна да излъчва мирис на гниещо месо. Примамка. Неочаквано се нахвърлиха върху мен. Мислех, че ще ме изядат жив.

Мълър се усмихна.

— Интересно. Значи клетката е програмирана като капан. Е, твоето малко приключение ни даде полезна информация. Не мога да ти опиша колко съм заинтригуван от тези клетки. Както и от всяко нещо в странното обкръжение, в което живея. Акведуктът. Пилоните календари. Апаратурата за почистване на улиците. Благодарен съм ти, че ми помогна да науча това-онова.

— Познавам още един човек, който мисли като теб — рече Роулинс. — Че няма значение какъв е рискът или цената, стига да извлечеш полезни данни от преживяното. Борд…

Той се сепна по средата на думата, бързо прехапа устни.

— Кой?

— Бордони — повтори Роулинс. — Емилио Бордони, професорът ми по епистемология. Той четеше прекрасен курс лекции. Всъщност това беше курс по приложна херменевтика, който учи как да придобиваме знания.

— Това е евристика — рече Мълър.

— Сигурен ли си? Определено имам впечатление, че…

— Грешиш — каза Мълър. — Разговаряш със специалист в тази област. Херменевтиката е изкуството на тълкуването. Първоначално се е занимавала с тълкуването на Скрижалите, но сега се прилага за всички комуникационни функции. Баща ти би трябвало да го знае. Моята мисия до хидранците беше експеримент от приложната херменевтика. Но не излезе успешна.

— Евристика. Херменевтика — засмя се Роулинс. — Поне съм доволен, че ти помогнах да научиш нещо за клетките. Моят принос за евристиката. Разрешаваш ли да пропусна следващия рунд?

— Добре — рече Мълър. Неизвестно защо го беше обзело странното желание за добра воля. Почти беше забравил колко приятно е да можеш да помогнеш някому. Или да се насладиш на мързелив, безсмислен разговор. Попита: — Нед, искаш ли да пийнеш нещо?

— Алкохол ли?

— Това имах предвид.

— В умерено количество.

— Нашият местен ликьор — рече Мълър. — Произвеждат го джуджета, скрити някъде в недрата на тази планета. — Извади красива плоска бутилка и две широки чаши. Наля внимателно по двайсетина грама във всяка. — Снабдявам се с него в зона C — обясни той, докато подаваше чашата на Роулинс. — Блика от фонтанче. Мисля, че на етикета му трябва да пише „Изпий ме!“