Робърт Силвърбърг - Човекът в лабиринта

— А ти какво ще ми кажеш за себе си? — попита накрая Мълър. — По-умен си, отколкото се преструваш. Малко ти пречи свенливостта, но имаш доста мозък, грижливо прикрит зад колежанските ти добродетели. Какво искаш да постигнеш, Нед? Какво ти дава археологията?

Роулинс го погледна право в очите.

— Възможност да преживея повторно милиони събития от миналото. И аз съм ненаситен като теб. Искам да знам как се е развивало всичко, защо именно по този начин. Не само на Земята или в Слънчевата система. Навсякъде.

— Добре казано!

И аз така смятам, помисли си Роулинс, с надеждата Бордман да е доволен от това негово неочаквано красноречие.

— Мисля, че можех да кандидатствам и за дипломатическа служба, като теб. Но избрах това. Мисля, че не съм сгрешил. Има толкова много неща за откриване — и тук, и навсякъде. Ние едва започваме да търсим — каза Роулинс.

— Усещам в тона ти желание напълно да се посветиш на стремежите си.

— Може би.

— Харесва ми този тон. Напомня ми за начина, по който говорех и аз.

Роулинс рече:

— За да не си помислиш, че намеренията ми са прекалено чисти, трябва да призная, че личното любопитство ме тласка напред по-силно, отколкото абстрактната любов към познанието.

— Разбираемо е. Простимо е. Не се различаваме всъщност много. Ако не броим четирийсетината години, които ни делят. Не се безпокой много какви са подбудите ти, Нед. Иди при звездите, гледай, действай. Наслаждавай се. Възможно е в крайна сметка животът да те смачка като мен, но това време е още далеч. А може и никога да не дойде, кой знае? Забрави за това.

— Ще се опитам — рече Роулинс.

Сега усещаше топлотата на този човек, прилива на истинска симпатия. Усещаше обаче и вълната на кошмара, непрестанното излъчване на мръсните дълбини на душата, по-слабо поради разстоянието, но не можеше да го сбърка. Обзет от съжаление, Роулинс се поколеба да изрече онова, на което вече му бе дошло времето. Бордман раздразнен го подкани:

— Хайде, момко! Изплюй камъчето.

— Като си помисля само колко е тъжно, че не искаш да ни се довериш, че толкова ненавиждаш човечеството.

— Чист съм пред съвестта си.

— Не е необходимо обаче да прекараш остатъка от живота си в този лабиринт. Има начин да излезеш от него.

— Глупости.

— Изслушай ме — рече Роулинс. Той пое дълбоко дъх и по лицето му просветна открита усмивка. — Разговарях за твоя случай с лекаря на експедицията ни. Той е следвал неврохирургия. Знае всичко за теб. Казва, че вече съществувал начин да се лекува заболяването ти. Разработен е наскоро, преди две години. Може да се прекрати излъчването, Дик. Поръча ми да ти го кажа. Ще те вземем с нас на Земята. За операция, Дик. За операция. За лечение.

Острата, ослепителна, язвителна дума изплува на гребена на могъща вълна от ласкави звуци и го прободе право в корема. Лечение! Ококори се. Думата отекна о̀ стените на мержелеещите се тъмни сгради. Лечение. Лечение. Лечение. Мълър усети как отровното изкушение загриза черния му дроб.

— Не — рече той. — Това са глупости. Лечението е невъзможно.

— Откъде си толкова сигурен?

— Знам го.

— За тези девет години науката се разви. Сега учените знаят как работи мозъкът. Електрическата му природа. Построиха огромен симулационен апарат в една от лабораториите на Луната — о, това бе преди няколко години, и там „проиграха“ целия процес от начало до край. Всъщност, сигурен съм, че си умират да се завърнеш, защото ще могат да докажат всичките си теории. Ако те оперират и обърнат излъчването ти, ще демонстрират, че са прави. Единственото, което трябва да направиш, е да се завърнеш с нас.

Мълър методично изпукваше кокалчетата на пръстите си.

— Защо не ми спомена за това по-рано?

— Изобщо не знаех.

— Хайде, де!

— Наистина. Нали разбираш, не очаквахме да те намерим тук. Обясних ти. А сетне пък лекарят ни се сети, че има лечение за болестта ти. Какво има, не ми ли вярваш?

— Имаш такъв ангелски вид — рече Мълър — с невинните си сини очи и златистата си коса. Каква игра играеш, Нед? Защо ми дърдориш всичките тези глупости?

Роулинс се изчерви.

— Не са глупости!

— Не ти вярвам. И не вярвам в това ваше лечение.

— Твоя работа. Но ти ще си губещият, ако…

— Не ме заплашвай!

— Извинявай.

Мълър се залута в лабиринта от мисли. Да напусне Лемнос? Да се отърве от прокобата си? Да държи в обятията си отново жена? Гърди като огън върху кожата му. Устни? Бедра? Да се върне към кариерата си. Отново да поеме към звездите? Да забрави деветте години мъка? Да повярва? Да замине? Да приеме?