Робърт Силвърбърг - Човекът в лабиринта

— Как са краката ти?

— Добре.

— А приятелят ти… хареса ли ликьора?

— Много — рече Роулинс, като си спомни пламъчето в хитрите очи на Бордман. — Изпраща ти обратно бутилката с някакво специално бренди и се надява да му сипеш още едно.

Мълър погледна бутилката, която Роулинс му подаваше.

— Може да върви на майната си — рече безучастно Мълър. — Няма да се занимавам с никаква търговия. Ако взема бутилката, ще я строша.

— Защо?

— Дай я и ще видиш. Не. Почакай, почакай. Няма. Дай, дай да видя.

Роулинс му я предаде. Мълър взе внимателно красивата бутилка с две ръце, отвори капачето й и я вдигна към устните си.

— Дяволи такива — рече тихо той, — какво е това, от манастира на Денеб XIII ли?

— Не ми каза. Каза само, че ще ти хареса.

— Дяволи. Изкусители. Това е сделка, по дяволите! Но само този път. Ако дойдеш тук с още алкохол — с каквото и да е, ако ще да е божествен еликсир, няма значение, ще ти откажа. Къде беше цяла седмица все пак?

— Работих. Казах ти, че ще ми се мръщят за това, че идвам да те видя.

Не ме усети, помисли си Роулинс. Чарлз е прав: аз успявам да се сближа с него. Но защо е толкова труден характер?

— Къде копаят? — попита Мълър.

— Изобщо не копаят. Използват акустични сонди на границата между зони E и F , опитват се да установят хронологията — дали целият лабиринт е бил построен наведнъж или последователно в разширяващи се зони от центъра навън. Какво е твоето мнение, Дик?

— Върви по дяволите. Няма да получиш безплатна археологическа информация от мен! — Мълър отново сръбна от брендито. — Застанал си твърде близо до мен, не мислиш ли?

— Сигурно има четири-пет метра.

— Беше още по-близо, когато ми даде брендито. Защо не ти прилошава? Не изпита ли въздействието?

— Да, изпитах го.

— И скри чувствата си като добър стоик, какъвто си?

Роулинс сви рамене и рече дружелюбно:

— Предполагам, че излъчването губи сила при повторен досег. Все още си остава доста силно, но не и така, както през първия ден. Забелязал ли си нещо подобно да става и с други хора?

— Никой друг не се е подлагал на повторно излъчване — рече Мълър. — Ела тук, момко, да видиш забележителностите. Това е моето водоснабдяване. Доста елегантно. Тази черна тръба обикаля зона B . Предполагам, че е от оникс. Полускъпоценен камък. Във всеки случай е красив. — Мълър клекна и погали акведукта. — Има помпена система. Докарва водата от някакъв подземен източник, може би от хиляда метра дълбочина, не знам. На тази планета няма вода на повърхността, нали така?

— Има океани.

— Освен тях… както и да е. Ето тук, виждаш ли, ето един от крановете. Разположени са на всеки петдесет метра. Доколкото разбрах, това е водоснабдяването на целия град — навярно обитателите не са се нуждаели от много вода. Едва ли е било много важно съоръжение, след като са го построили така. Не съм открил никакви тръби. Никакви истински тръбопроводи. Жаден ли си?

— Не особено.

Мълър сви шепа и я подложи под красиво гравирания кран с концентрични ръбове. Шурна вода. Мълър отпи бързешком няколко глътки; водата спря в мига, в който ръката му се отдръпна изпод крана. Някаква сканираща система, помисли си Роулинс. Хитро. Как ли е издържала всичките тези милиони години?

— Пий — рече Мълър. — Може да ожаднееш по-късно.

— Не мога да остана за дълго — ала въпреки това и той пи вода. След това влязоха в зона A — бе лесно като разходка. Клетките отново бяха затворени; Роулинс забеляза няколко от тях и потръпна. Днес няма да се подлага на никакви подобни експерименти. Намериха пейки — полирани каменни блокове, които се извиваха в краищата и образуваха поставени една срещу друга седалки, предназначени за същества, далеч по-широки в ханша от обикновения H. Sapiens . Така седнали, те можеха да разговарят от разстояние — Роулинс изпитваше само лек дискомфорт от излъчването на Мълър и в същото време липсваше усещането, че са разделени.

Мълър имаше настроение за приказки.

Разговорът бе накъсан, понякога преминаваше в язвителен изблик на ярост или самосъжаление, ала през повечето време Мълър оставаше спокоен и дори чаровен — очевидно му се нравеше компанията на по-младия човек. Двамата обменяха мнения, разказваха преживелици, подхвърляха философски сентенции. Мълър говори доста за началото на кариерата си, за планетите, които бе посетил, за деликатните преговори от името на Земята с неотстъпчиви колониални светове. Често споменаваше името на Бордман; Роулинс прилежно запазваше безизразно лице. Мълър изразяваше към Бордман дълбоко възхищение, примесено с яростна омраза. Очевидно не можеше да прости на Бордман, че залагайки на собствената му слабост, го бе пратил при хидранците. Това не е логично, помисли си Роулинс. Като се вземе предвид самонадеяното любопитство на Мълър, той би се борил със зъби и нокти да получи задачата: без значение дали е бил Бордман или друг, без значение имало ли е рискове или не.