Робърт Силвърбърг - Човекът в лабиринта

Роулинс го опита внимателно.

— Силен е!

— Да, около шейсет градуса. Един Господ знае какво друго има в него, как се дестилира и защо. Харесва ми: хем е сладък, хем възбужда. Доста опиянява, разбира се. Предполагам, че е замислен като поредния капан. Напиваш се щастливо и лабиринтът те довършва — той вдигна любезно чашата си. — Наздраве!

— Наздраве!

Засмяха се на архаичния тост и отпиха.

Внимавай, Дики, рече си Мълър. Твърде бързо се сприятеляваш с момчето. Не забравяй къде се намираш. И защо. Що за отвратителен човек си, след като се държиш така?

— Мога ли да взема малко от питието с мен в лагера? — попита Роулинс.

— Добре. Защо?

— Там имаме един мъж, който ще го оцени. Той е същински чревоугодник. Винаги пътува с шкаф питиета, в който има стотина различни напитки. Предполагам — от поне четирийсет различни свята. Дори не си спомням наименованията им.

— Има ли нещо от Мардук? — попита Мълър. — От планетите на Денеб? От Ригел?

— Не съм сигурен. Искам да кажа, че обичам да си пийна, но не съм познавач.

— Дали този твой приятел би искал да си разменим… — Мълър се сепна. — Не. Не. Забрави. Няма да правя никакви сделки.

— Ако искаш, ела с мен в лагера — рече Роулинс. — Той ще ти позволи да ползваш шкафа му.

— Много мило от твоя страна. Но не — Мълър погледна с омраза алкохола. — Няма да се предам, Нед. Не искам да имам нищо общо с останалите.

— Съжалявам, че си на същото мнение.

— Още едно питие?

— Не. Време е да се връщам в лагера. Късно е. Не беше планирано да прекарам при теб целия ден и ще си изпатя, че не съм свършил своя дял от работата си тук.

— По-голямата част от деня прекара в клетката. Не могат да те винят за това.

— Могат. Вчера се пооплакаха. Мисля, че не искат да се срещам с теб.

Мълър усети известно напрежение. Роулинс продължи.

— След като пропилях целия си работен ден днес, няма да се учудя, ако не ме пратят повторно. Сигурно са доста ядосани. Мисълта ми е, че след като нямаш особено желание да ни сътрудничиш, ще решат, че си губя времето да се срещам с теб, вместо да застана зад пулта на машините в зона E или F .

Роулинс допи питието, изправи се и изсумтя леко. Погледна голите си крака. Диагностатът беше покрил раните му с целебен спрей с цвета на кожата. Почти не личеше, че има разкъсвания. Сковано надяна гамашите.

— Няма да слагам обувките — рече. — В такъв фасон са, че няма да е приятно дори да се опитам да ги обуя. Предполагам, че ще мога да се върна бос.

— Настилката е много гладка — рече Мълър.

— Ще ми дадеш ли малко за приятеля ми?

Мълър мълчаливо му подаде наполовина пълната бутилка.

Роулинс я прикрепи към колана си.

— Беше интересен ден. Надявам се пак да дойда.

Когато Роулинс закуцука към зона E , Бордман го попита:

— Как са краката ти?

— Чувствам ги уморени. Зарастват бързо. Ще се оправя.

— Внимавай да не изпуснеш бутилката.

— Не се тревожи, Чарлз. Закрепил съм я здраво. Няма да те лиша от това удоволствие.

— Нед, чуй ме, ние наистина опитахме да ти изпратим дроните. Наблюдавах те през онези ужасни минути, когато животните те нападаха. Но нищо не можехме да направим. Мълър прехващаше дроните и ги унищожаваше.

— Добре — рече Роулинс.

— Той определено е нестабилен. Не искаше да допусне нито един дрон във вътрешните зони.

— Хубаво, Чарлз, важното е, че оцелях.

Бордман обаче не искаше да остави нещата така.

— Мисля си, че ако изобщо не бяхме пращали дроните, щеше да е по-добре за теб. Те му отнеха доста време. Вместо това можеше да се върне при клетката и да те освободи. Или да избие животните. Той… — Бордман се запъна, сви устни и се упрекна за шикалкавенето. Сигурно се дължеше на възрастта. Опипа „паласките“ на корема си. Имаше нужда от ново преобразяване. Да докара годините си докъм шейсет на вид, като биологически възстанови психологическото си състояние на петдесетгодишен. По-възрастен външно, по-млад вътрешно. Една външна хитрост, която да скрие вътрешната. След дълга пауза рече:

— Струва ми се, че двамата с Мълър станахте доста добри приятели. Доволен съм. Наближава времето да го подмамиш навън.

— Как?

— Ще му обещаеш, че ще бъде излекуван — рече Бордман.

Срещнаха се отново след три дни, по пладне, в зона B . Мълър изглеждаше доволен, че го вижда, а тъкмо това бе целта. Роулинс прекоси по диагонал балната зала (поне приличаше на такава), която се намираше между две тъповърхи тъмносини кули, и Мълър му кимна.