Робърт Силвърбърг - Човекът в лабиринта

— Не — рече внимателно той. — Няма лек за моята болест.

— Продължаваш да упорстваш. Но не можеш да бъдеш сигурен.

— Не пасва на модела. Аз вярвам в съдбата, момко. В компенсаторната трагедия. В смазването на гордостта. Боговете не се занимават с нашите временни трагедии. Те не отменят наказанията си след няколко години — Едип не е получил очите си обратно, нито майка си. Те не са освободили Прометей от скалата му. Те…

— Ти не си актьор в гръцка трагедия — каза му Роулинс. — Това тук е реалният свят. Моделите не винаги са точни. Може боговете да са решили, че си страдал достатъчно. И тъй като се впуснахме в литературна дискусия, да си припомним, че са простили на Орест, нали? Тогава защо девет години да не са достатъчно за теб?

— Наистина ли съществува лечение?

— Лекарят твърди, че има.

— Мисля, че ме лъжеш, момко.

Роулинс извърна поглед.

— Какво ще спечеля, ако те излъжа?

— Не знам.

— Добре, лъжа те — рече рязко Роулинс. — Няма начин да ти се помогне. Дай да говорим за друго. Защо не ми покажеш фонтана, от който блика онзи ликьор?

— Той е в зона C — каза Мълър. — А точно сега не ми се ходи там. Защо ми разказа тази история, щом не е вярна?

— Казах да сменим темата.

— Нека предположим за момент, че наистина е вярна — настоя Мълър. — Че ако се върна на Земята, ще ме излекуват. Искам да разбереш, че това не ме интересува, дори и да е сигурно. Аз видях истинската природа на хората. Те ме изритаха, когато бях паднал. Това не е честно, Нед. Те вонят. Толкова са гадни. Те се гордеят с това, което ми се случи.

— Не е вярно!

— Какво знаеш ти? Бил си само едно дете. Те се отнесоха към мен като към боклук, защото аз им показах какво се крие вътре в тях. Бях огледало за мръсните им души. Защо да се връщам сега при тях? За какво са ми притрябвали? Червеи. Свине. Видях ги какви са всъщност през тези няколко месеца, докато бях на Земята след завръщането си от Бета Хидри IV. Онова, което издаваха очите им, нервните им усмивки, когато се отдръпваха от мен. Да, мистър Мълър. Разбира се, мистър Мълър. Само не приближавайте много, мистър Мълър. Момко, ела тук някоя вечер да ти покажа съзвездията — така, както се виждат от Лемнос. Кръстил съм ги сам. Има Кама — дълга, остра. Тя е готова да се забие в Гърба. Има и Копие. Можеш да видиш Маймуната и Жабата. Те се пресичат. Една и съща звезда е едновременно челото на Маймуната и лявото око на Жабата. Тази звезда е Слънцето, приятелю. Малка, грозна, жълта звезда — с цвят на повърнато. Планетите й са населени с грозни, малки човечета, които са се пръснали като капки урина из цялата Вселена.

— Да ти кажа ли нещо, което може и да те обиди? — попита Роулинс.

— Не можеш да ме обидиш. Но можеш да опиташ.

— Мисля, че възгледите ти са изкривени. Изгубил си представата за реалност след всичките години, прекарани тук.

— Не. Тук прогледнах за пръв път.

— Ти виниш човечеството за това, че е човечно. Не е лесно да се приеме човек като теб. Ако седеше тук, на моето място, а аз — на твоето, щеше да разбереш това. Болезнено е да се стои близо до теб. Болезнено е. Точно сега усещам болка с всеки свой нерв. Ако приближа още, ще ми се доплаче. Не можеш да очакваш хората да се приспособят бързо към подобно нещо. Дори тези, които те обичат, не биха могли да…

— Няма такива.

— Бил си женен.

— Бракът ми бе прекратен.

— Имал си връзки, тогава.

— Никоя не можа да ме понесе, когато се върнах.

— Приятели?

— Разбягаха се — рече Мълър. — Разбягаха се като хлебарки.

— Не си им дал достатъчно време.

— Имаха достатъчно време.

— Не — настоя Роулинс. Размърда се неудобно на пейката. — А сега ще ти кажа нещо, от което наистина може да те заболи, Дик. Съжалявам, но ще трябва да ти го кажа. Всичко, което ми разправяш, ми напомня приказките, които слушах в колежа. Цинизмът ти е като на второкурсник. Казваш, че светът заслужава презрение. Че е зъл, зъл, зъл. Видял си истинската природа на човечеството и не искаш повече да имаш нищо общо с него. Всички твърдят така, когато са на осемнайсет години. Но това е период, който отминава. После преодоляваме объркването от осемнайсетте си години и виждаме, че светът е едно достойно място, че хората се опитват да дадат най-доброто от себе си, че сме несъвършени, но не и отвратителни…

— Един осемнайсетгодишен хлапак няма правото на такива мнения. Но аз имам. Аз стигнах до омразата си по най-трудния път.

— Но защо си се вкопчил така в нея? Изглежда се гордееш от собственото си страдание. Освободи се! Отхвърли го! Върни се с нас на Земята и забрави миналото. Или поне прости.