Робърт Силвърбърг - Човекът в лабиринта

— Като мислещ чувал. Което ще установят и нашите приятели там.

— Аз…

— Недей, Нед. Не казвай нищо сега. Знам какво си мислиш. Ти ненавиждаш този план. Сигурно го ненавиждаш. Аз самият го мразя. Сега просто си върви и обмисли нещата. Обмисли ги от всички страни, преди да стигнеш до някакво решение. Ако и утре искаш да се откажеш, съобщи ми го и ще продължим някакси без теб, но ми обещай, че ще оставиш проблема да преспи. Съгласен? Сега не е време за прибързани решения.

Лицето на Роулинс за миг пребледня, сетне бързо възвърна цвета си. Стисна устни. Бордман се усмихна добродушно. Роулинс сви юмруци, присви очи, обърна се и бързо излезе.

Пресметнат риск.

Бордман взе още едно хапче. Сетне посегна към бутилката, която Мълър му бе изпратил. Наля си. Сладък, възбуждащ вкус. Великолепен ликьор. Задържа го за малко в устата си, за да изпита пълна наслада.

Мълър почти започваше да харесва хидранците. Онова, което си спомняше най-ясно и което най-много го привличаше в тях, бе грацията в движенията им. Буквално като че ли плуваха. Необикновените им тела изобщо не му направиха впечатление; обичаше да казва, че не е необходимо човек да се отдалечава от Земята, за да открие гротескното. Вземете жирафите, омарите, морските анемонии, сепиите, камилите. Погледнете обективно една камила и се запитайте дали тялото й не е тъй необикновено, както и тялото на един хидранец.

Беше се приземил във влажен, пуст район на планетата, малко на север от екватора й, върху континент с амебовидна форма, зает от десетина големи квази-градове, всеки от които се разпростираше върху няколко хиляди квадратни километра площ. Животоподдържащата му система, специално проектирана за тази мисия, представляваше тънък филтрационен лист, който прилепваше към тялото му като втора кожа. Тя му подаваше кислород чрез хиляда диализни плаки. Движеше се с лекота, дори напълно удобно.

Вървя около час през гората от гигантски, гъбоподобни дървета, преди да срещне някой от туземците. Дърветата се издигаха на височина до неколкостотин метра; може би причината за това бе в гравитацията, равна на пет осми от земната. Извитите им стволове не изглеждаха яки. Предположи, че външна, твърда обвивка, дебела не повече от един пръст, обгръща сърцевина от влажна, мека тъкан. Подобните на шапки корони се допираха, като образуваха почти непрекъснат свод, и не позволяваха почти никаква светлина да проникне до земята. Тъй като облачният покров на планетата пропускаше само мътна, сивкава светлина, а и тя бе възпирана от дърветата, под тях преобладаваше почти пълен мрак.

Когато срещна извънземните, той се изненада, че са високи около три метра. От дете не се беше чувствал толкова дребен; стоеше заобиколен от тях, стараеше се да срещне погледите им. Сега му бе времето да упражни приложната херменевтика. Промълви тихо:

— Казвам се Ричард Мълър. Идвам с приятелска мисия от името на хората в Земната културна сфера.

Те, естествено, не можеха да го разберат. Останаха неподвижни, но му се стори, че израженията им не са недружелюбни.

Мълър коленичи и начерта триъгълника на Питагоровата теорема на меката, влажна почва.

Вдигна очи и се усмихна.

— Основно понятие в геометрията. Универсален образец на мислене.

Вертикалните им, подобни на цепнатини ноздри, потрепнаха леко. Склониха глави. Въобрази си, че се споглеждат озадачено. С тези техни очи, разположени в кръг около целите им глави, нямаше нужда да променят положението си, за да го сторят.

— Нека представя още някои знаци на нашия род — прошепна Мълър.

Начерта върху земята линия. На малко разстояние от нея начерта две линии и още по-встрани — други три. Попълни знаците помежду им: I + II = III.

— Да? — рече. — Наричаме го събиране.

Съчленените им крайници се полюшнаха. Двама от слушащите се докоснаха един друг. Мълър си спомни как бяха ликвидирали окото, което ги шпионираше, веднага щом го откриха, без да си дават труда да го изследват. Бе подготвен за подобна реакция. Вместо това обаче те слушаха. Обещаващ признак. Изправи се и посочи начертаното на земята.

— Ваш ред е — рече. Говореше доста високо. Усмихна се по-широко. — Покажете ми, че разбирате универсалния език на математиката.

В началото — никакъв отговор.

Отново посочи символите си, сетне протегна ръка с обърната нагоре длан към най-близкия хидранец.

След дълга пауза един от другите хидранци се придвижи гъвкаво напред и разлюля едно от кълбовидните си ходила над чертите по земята. Кракът му се движеше леко, линиите изчезнаха и извънземният заглади почвата.