Робърт Силвърбърг - Човекът в лабиринта

Облечени в животоподдържащи костюми поплуваха в метаново езеро. Тичаха засмени по обливани с амоняк плажове. Нола бе висока колкото него, имаше силни крака, тъмночервена коса и зелени очи. Прегръщаха се в топла стая с огледален прозорец, издаден над пусто море, което се простираше на хиляди километри.

— Завинаги — бе казала тя.

— Да. Завинаги.

Преди да изтече седмицата се скараха жестоко. Ала това бе само игра; защото колкото по-ожесточено се караха, толкова по-страстни бяха сдобряванията им. Поне за известно време. По-късно вече не си правеха труда да се карат. Когато изтече опцията за подновяването на брачния договор, никой от двамата не го поднови. След това, когато репутацията му взе да расте, той понякога получаваше приятелски писма от нея. Потърси я, когато се завърна на Земята от Бета Хидри IV. Нола, мислеше той, ще му помогне да преодолее неприятностите си. Тя единствена не би се извърнала от него. Заради доброто старо време.

Ала тя беше на почивка на Веста със седмия си съпруг. Мълър разбра това от петия й мъж. Той самият бе третият й. Не й се обади. Започна да разбира, че това няма никакъв смисъл.

— Съжалявам, мистър Мълър — каза лекарят. — Не можем да направим нищо за вас. Не бих искал да ви давам излишни надежди. Записахме цялата ви неврална мрежа. Не можем да открием местата на промените. Ужасно съжалявам.

Разполагаше с девет години, за да разнищи спомените си. Бе записал няколко куба с мемоари, но това бе предимно в първите години на изгнанието му, когато се боеше, че миналото ще се стопи някъде в мъглата. Откри, че спомените ставаха по-отчетливи с възрастта. Може би се дължеше на постоянството му. Можеше да извика в съзнанието си гледки, звуци, вкусове, миризми. Можеше да възстанови съвсем точно цели разговори. Можеше да цитира пълните текстове на няколко договора, които с труд бе постигнал. Можеше да изреди всички британски крале, от първия до последния, от Уилям I до Уилям VII. Помнеше имената на жените, чиито тела бе познал.

Признаваше си, че ако имаше някаква възможност, би се върнал. Всичко останало бе преструвка и самохвалство. Знаеше, че не можа да заблуди нито Нед Роулинс, нито себе си. Презрението, което изпитваше към човечеството, бе истинско, но не и желанието да остане уединен. Докато чакаше, изпи няколко чашки от ликьора на града; отдаде се на настроението си да ловува, нервно уби толкова животни, колкото не можеше вероятно да изконсумира и за година; водеше заплетени разговори със себе си; сънуваше Земята.

Роулинс тичаше. Застанал на стотина метра вътре в зона C , Мълър го видя да заобикаля входа, останал без дъх, зачервен.

— Не бива да тичаш тук — рече Мълър, — дори и в по-безопасните зони. Не може да има никакви ясни признаци, че…

Дишайки тежко, Роулинс се просна до голяма каменна саксия и здраво се хвана за нея.

— Дай ми нещо за пиене, а? — едва изрече той. — От онзи ликьор…

— Добре ли си?

— Не.

Мълър отиде до намиращия се наблизо фонтан и напълни плоското шише със силния ликьор. Роулинс дори не трепна, когато приближи и му я подаде. Сякаш изобщо не усещаше излъчването на Мълър. Жадно, разливайки течността, той изпразни бутилката. Капчици от блещукащата течност се стичаха по брадата и дрехите му. Сетне затвори за миг очи.

— Изглеждаш ужасно — каза Мълър. — Бих рекъл, че току-що са те изнасилили.

— Точно така е.

— Какво се е случило?

— Почакай. Нека си поема дъх. Тичах по целия път от зона F насам.

— Тогава си извадил късмет, че си още жив.

— Може би.

— Още едно питие?

— Не — рече Роулинс. — Още не.

Мълър го гледаше объркан. Промяната бе поразителна, подтискаща, не можеше да се дължи само и единствено на умората. Очите на Роулинс бяха силно зачервени, лицето му пламнало и подпухнало, със стиснати челюсти; погледът му се рееше разсеяно, сякаш търсеше нещо и не го намираше. Пиян ли беше? Болен? Дрогиран?

Роулинс не казваше нищо.

След дългата пауза Мълър заговори, просто за да наруши мълчанието:

— Мислих много върху последния ни разговор. Стигнах до заключението, че се държах като проклет глупак. С всичката тази евтина мизантропия, която ти поднесох.

Мълър клекна и се опита да се взре в неспокойно шарещите очи на младежа.

— Чуй ме, Нед, искам да си взема думите назад. Искам да се върна на Земята за лечение. Ще рискувам, дори то да е експериментално. Искам да кажа, че в най-лошия случай няма да бъда излекуван, а…