Робърт Силвърбърг - Човекът в лабиринта

— Те виждат, че имаме градове. Че притежаваме способността да извършваме междузвездни полети. Това не доказва ли интелигентността ни?

— И бобрите строят язове — рече Роулинс. — Но не сключваме договори с бобрите. Не им плащаме репарации, когато пресушаваме блатата им. Просто знаем, че чувствата на бобрите не са от значение.

— Така ли? Или просто сме решили, че бобрите могат да бъдат пожертвани? И какви са тези приказки за граница на интелигентността? Спектърът на интелигентността е непрекъсваем — от протозоите до приматите. Ние, разбира се, сме малко по-умни от шимпанзетата, но дали това е качествена разлика? Нима единствено фактът, че можем да запазим познанието и да го използваме, променя коренно нещата?

— Не искам да влизам във философски спор с теб — рече дрезгаво Роулинс. — Опитвам се да ти обясня какво е положението и как то засяга също и теб.

— Аха. И как ме засяга?

— Бордман смята, че наистина можем да накараме онези радио-зверове да оставят галактиката ни на мира, ако им покажем, че по отношение на разума сме по-близо до тях, отколкото до робите им. Ако можем да им покажем, че имаме емоции, нужди, амбиции, мечти.

Мълър се изплю.

— Няма ли евреинът очи? Няма ли евреинът ръце, органи, ръст, сетива, чувства, страсти? Ако ни убодеш, не кървим ли?

— Да, нещо подобно…

— И как ще им го съобщим, след като те не притежават вербален език?

— Не се ли досещаш? — попита Роулинс.

— Не, аз… да . Да. О, Господи, да.

— Разполагаме с един човек от всичките ни милиарди, който не се нуждае от думи, за да общува. Той излъчва вътрешните си чувства. Душата си. Не знаем каква честота използва, но те биха могли да разберат.

— Да. Да.

— И така, Бордман искаше да те помоли да извършиш още едно нещо за човечеството. Да отидеш при тези извънземни. Да им дадеш възможност да прехванат твоето излъчване. Да им покажеш какви сме, че сме нещо повече от животни.

— Тогава защо бяха всичките тези приказки, че ще ме отведете на Земята за лечение?

— Трик. Капан. Трябваше някакси да те измъкнем от лабиринта. А след като излезеш, щяхме да можем да ти разкажем историята и да те помолим за помощ.

— Като си признаете, че няма лечение?

— Да.

— И какво ви кара да мислите, че ще си помръдна пръста, за да спася всички човешки светове от гибел?

— Помощта ти би могла и да не бъде доброволна — отвърна Роулинс.

Отприщи се истински порой от чувства: омраза, мъка, страх, ревност, терзания, ожесточение, подигравка, презрение, отвращение, отчаяние, злоба, ярост, буйство, възбуда, тъга, агония, болка, фурор, огън. Роулинс се отдръпна назад като опърлен. Мълър се рееше в дълбините на мъката си. Номер, номер, всичко е номера! Отново искат да го използват. Отново да бъде маша на Бордман. Мълър изригна. Изрече на глас само няколко думи; останалото дойде отвътре, изля се без остатък, сякаш през широко отворени шлюзи — един същински потоп от ярост.

След като този див спазъм премина, Мълър рече, облегнат в нишата между две издадени фасади:

— Бордман е решил да ме хвърли на извънземните, независимо дали искам или не, така ли?

— Да. Каза, че било твърде важно, за да ти бъде позволен свободен избор. Твоите желания са без значение. Мнозинството срещу личността.

Мълър рече с ледено спокойствие:

— И ти си част от този заговор. Защо ми каза всичко това?

— Аз се оттеглих.

— Как ли не!

— Говоря сериозно. Вярно е, че участвах. Да, играех по свирката на Бордман, да, лъжех те за всичко, което ти говорех. Но не знаех последната част на плана — че няма да имаш право на избор. Точно тогава се отказах. Не можех да им позволя да постъпят така с теб. Трябваше да ти кажа истината.

— Много разумно. Сега, значи, имам две възможности, а, Нед? Мога да се оставя да ме измъкнете оттук и да се превърна отново в маша на Бордман или да се самоубия начаса и да оставя човечеството да върви по дяволите. Нали така?

— Не говори така — рече развълнувано Роулинс.

— Защо не? Това са възможностите ми. Бе достатъчно любезен да ми обясниш истинската ситуация и сега мога да реагирам както пожелая. Ти произнесе смъртната ми присъда, Нед.

— Не.

— Какво друго ми остава? Да се оставя да ме използват отново ли?

— Би могъл… да сътрудничиш на Бордман — рече Роулинс. Облиза устни. — Знам, че ще ти прозвучи налудничаво. Но би могъл да му покажеш що за човек си. Да забравиш цялото си огорчение. Да обърнеш другата буза. Не забравяй, че Бордман не е човечеството. Съществуват милиарди невинни хора…