Робърт Силвърбърг - Човекът в лабиринта

Бордман подхвърли грубо:

— Ако ще ти стане по-добре, Дик, убий ме. После се качи на кораба и направи онова, което искаме от теб. Аз мога да бъда пожертван.

— Сериозно ли говориш?

— Да.

— Май почти е така — рече учудено Мълър. — Хитро, дърто копеле, значи ми предлагаш сделка! Твоя живот за моето съгласие! Равностойна ли е тази сделка? Не обичам да убивам. Няма да е утеха, ако те превърна в пепел. Ще продължа да нося проклятието си.

— Предложението ми остава в сила.

— Не се приема — рече Мълър. — Ако те убия, няма да е някаква сделка. По-скоро бих убил себе си. Нали знаеш, че в дъното на душата си съм порядъчен мъж. Е, донякъде нестабилен, но кой е виновен за това? Все пак съм порядъчен. По-скоро бих стрелял с това оръжие в себе си, отколкото в теб. Аз съм този, който страда. И мога да сложа точката.

— През изминалите девет години можеше да го направиш когато си поискаш — подчерта Бордман. — Обаче оцеля. Вложи цялата си изобретателност, за да оживееш на това смъртоносно място.

— Аха. Да. Но това беше по-различно! Абстрактно предизвикателство — човек срещу лабиринта. Тест за уменията ми. За изобретателността ми. Ако сега се самоубия, ще проваля теб. На цялото човечество ще посоча с пръст виновния. Нали каза, че съм незаменим? Има ли по-добър начин да си отмъстя на човечеството за понесената болка?

— Мъчно ни беше за теб — рече Бордман.

— Сигурен съм, че сте ронили девет реда сълзи за мен. Ала това беше всичко, което направихте. После ме оставихте да изпълзя навън — заразен, болен, нечист. А сега идва спасението. И то по същество няма да е самоубийство, а отмъщение.

Мълър се усмихна. Нагласи оръжието на най-фин лъч и насочи дулото към гърдите си. Оставаше само да натисне спусъка. Погледът му пробяга по лицата им. На четиримата войници не им пукаше. Роулинс изглеждаше дълбоко потресен. Само лицето на Бордман изразяваше тревога и уплаха.

— Бих могъл да убия първо теб, Чарлз. Като урок за нашия млад приятел тук, че измамата се наказва със смърт. Но няма да го направя. Това ще развали всичко. Ти трябва да живееш, Чарлз. Да се върнеш на Земята и да признаеш, че незаменимият се е изплъзнал от ръцете ти. Голяма черна точка в кариерата ти! Да се провалиш в най-важната си мисия! Да. Да. Удоволствието е изцяло мое. Да падна тук мъртъв и да те оставя да прибереш останките ми.

Пръстът на спусъка се сви.

— Не! — изкрещя Бордман. — В името на…

— На човечеството — рече Мълър и не стреля. Ръката му се отпусна. Хвърли презрително оръжието към Бордман. То падна току до краката му.

— Пяната! — извика Бордман. — Бързо!

— Не се безпокой — каза Мълър. — На ваше разположение съм.

На Роулинс му трябваше доста време, за да проумее станалото. Първо имаха проблем с излизането от лабиринта. Дори с водач като Мълър това беше трудна задача. Както можеше да се предположи, преодоляването на капаните отвътре навън не беше същото като при влизането. Мълър внимателно ги преведе през зона E . Вече познаваха F достатъчно добре и се справиха. След като вдигнаха лагера си, поеха към G . Роулинс непрекъснато очакваше, че Мълър ще скочи неочаквано и ще се хвърли в някой страховит капан. Ала той изглежда изгаряше от желание да излезе от лабиринта, като всички останали. Колкото и да беше странно, Бордман изглежда го беше разбрал. Наблюдаваше Мълър отблизо и го остави без охрана.

Усетил, че е в немилост, Роулинс вървеше далеч от другите през почти мълчаливия им поход към изхода. Смяташе, че изцяло е провалил кариерата си. Беше подложил на риск живота на другарите си и успеха на мисията. Ала имаше усещането, че си е струвало да постъпи така. Винаги настъпва денят, когато един мъж трябва да заеме твърда позиция за онова, което смята за грешно.

Простичкото му морално удовлетворение беше потиснато от съзнанието, че е реагирал наивно, романтично, глупаво. Не би понесъл да се изправи лице в лице с Бордман. Няколко пъти си помисли да се остави да хлътне в някой смъртоносен капан във външните три зони, ала реши, че и това ще е наивна стъпка, романтична и глупава.

Гледаше как Мълър крачи отпред — висок, горд, освободен от цялото напрежение. Всичките му съмнения бяха вече изкристализирали. За хиляден път се питаше защо Мълър върна оръжието.

Бордман му го обясни, когато лагеруваха през нощта на един опасен площад близо до външния край на зона G .

— Погледни ме — рече Бордман. — Какво има? Защо не можеш да ме погледнеш?