Робърт Силвърбърг - Човекът в лабиринта

— Господи, прости им, защото те не знаят какво вършат.

— Да, точно така!

— И всеки един от тези милиарди души ще избяга от мен, още щом се приближа.

— И какво от това? Те не са виновни! Но те са от твоя собствен род!

— И аз съм един от него. Но те не се сетиха за това, когато ме изхвърлиха.

— Не говориш разумно.

— Да, така е. И нямам намерение да ставам разумен. Ако допуснем, че замина като посланик при онези радиосъщества (а аз изобщо не приемам тази идея) и това би повлияло дори минимално върху съдбата на човечеството, с най-голямо удоволствие ще зарежа този си дълг. Благодаря ти за предупреждението. Сега, след като вече най-сетне знам какво става тук, имам оправданието, което търсих през цялото време. Знам хиляди места, където смъртта ми ще бъде бърза и навярно няма да е болезнена. Нека Чарлз Бордман сам да си разговаря с извънземните. Аз…

— Моля те, не мърдай, Дик — каза Бордман, застанал на около трийсет метра зад тях.

Бордман смяташе всичко това за проява на лош вкус. Ала беше необходимо и не бе изненадан, че събитията поеха такъв обрат. В първоначалния си анализ бе предвидил два варианта при еднаква степен на вероятност: че Роулинс ще успее да спечели и да изведе Мълър от лабиринта или че Роулинс в крайна сметка ще се разбунтува и ще изпее истината. Беше готов и за двата варианта.

Бордман последва Роулинс към центъра на лабиринта, за да предотврати непоправимите беди. Можеше да предвиди една от вероятните реакции на Мълър: самоубийството. Мълър никога не би се самоубил от отчаяние, но би могъл да го стори за отмъщение. Заедно с Бордман бяха Отавио, Дейвис, Рейнолдс и Грийнфийлд. Хостийн и останалите наблюдаваха от външните зони. Всички бяха въоръжени.

Мълър се обърна. Не беше лесно да се разгадае изражението му.

— Съжалявам, Дик — рече Бордман, — но трябваше да го направим.

— Изобщо нямаш срам, така ли? — попита Мълър.

— Когато става дума за Земята — не.

— Разбрах това доста отдавна. Но си мислех, че си човек, Чарлз. Не можах да проникна в дълбините на душата ти.

— Бих искал да не се налагаше да правим това, Дик. Но го сторихме. Ела с нас.

— Не.

— Не можеш да откажеш. Момчето ти каза какъв е залогът. Ние ти дължим повече, отколкото можем да се отплатим, Дик, но нека увеличим заема още малко. Моля те.

— Няма да напусна Лемнос. Не изпитвам никакво чувство за дълг към човечеството. Няма да ти върша работата.

— Дик…

Мълър рече:

— На петдесет метра в северозападна посока от мястото, където съм сега, има огнена яма. Ще отида и ще скоча в нея. След десет секунди Ричард Мълър няма да го има вече. Едно случайно бедствие ще унищожи друго и Земята няма да е по-зле, отколкото беше преди да придобия специалните си умения. След като вие, хората, не ги оценихте преди, сега не виждам причини да се възползвате от тях.

— Щом искаш да се самоубиеш, защо не почакаш още няколко месеца? — попита Бордман.

— Защото не искам да ви служа.

— Детинско е. Никога не съм си мислил, че точно ти ще си позволиш този грях.

— Детинско беше от моя страна да мечтая за звездите — рече Мълър. — Просто съм последователен. Галактиките могат да те изядат жив, Чарлз. Но хич няма да ми пука, ако го сторят. Ще ти харесва ли да бъдеш роб? Някъде в черепа си ти пак ще си ти, ще крещиш да бъдеш освободен, ала по радиото ще ти нареждат коя ръка да вдигнеш, кой крак да преместиш. Бих искал да живееш достатъчно дълго, за да си свидетел на това. Аз обаче ще скоча в огнената яма. Искаш ли да ми пожелаеш приятно пътуване? Ела по-близо, дай да докосна ръката ти, за да получиш от мен една добра доза облъчване. Последната. След това няма повече да съм заплаха.

Мълър трепереше. Върху лицето му беше избила пот. Горната му устна потрепваше. Бордман подхвана:

— Ела с мен поне до зона F . Ще седнем и ще обсъдим всичко на чаша бренди.

— Рамо до рамо? — засмя се Мълър. — Ти ще повърнеш. Няма да го понесеш.

— Искам да поговорим.

— Аз пък не искам — отвърна Мълър.

Той направи колеблива крачка в северозападна посока. Едрото му, силно тяло сякаш се беше свило, беше попарено, само ставите изпъкваха от вече рухващата арматура. Направи втора крачка. Бордман го наблюдаваше. Отавио и Дейвис бяха вляво от него; Рейнолдс и Грийнфийлд — от другата му страна, между Мълър и огнената яма. Роулинс, досущ като самотна мисъл, стоеше встрани от групата.

Бордман усети туптенето в ларинкса си, потрепване и сърбеж в слабините. Обзе го страхотна умора, но едновременно изпита и изгарящо вълнение, каквото не беше изпитвал от младини. Остави Мълър да направи третата крачка към самоунищожението си. Сетне небрежно даде знак, като щракна с два пръста.