Робърт Силвърбърг - Човекът в лабиринта

— Не си играй с мен, Чарлз. Хайде да свършваме.

— С кое?

— С бичуването. Изречи присъдата.

— Нед, всичко е наред. Ти ни помогна да постигнем онова, което желаехме. Защо да съм ти ядосан?

— Ами оръжието… аз му дадох оръжието…

— Отново бъркаш целите със средствата за постигането им. Той тръгна с нас. Ще направи онова, което искаме от него. Само това има значение.

Все така объркан, Роулинс попита:

— Ами ако се бе самоубил… или беше убил нас?

— Нямаше да направи нито едното, нито другото.

— Сега го казваш. Но в мига, когато вдигна оръжието…

— Не — рече Бордман. — Бях ти казал, че ще заложим на чувството му за чест, което трябва да разбудим. Ти го направи. На, виж ме сега — бруталния агент на едно брутално и аморално общество, нали така? Аз съм потвърждение за най-лошите мисли на Мълър за човечеството. А ето те и теб — млад, невинен, изпълнен с надежди и мечти. Напомняш му за онова човечество, на което някога е служил, преди цинизмът да го поквари напълно. Слепешката се опитваше да запазиш морала си в един свят, в който няма и следа от морал или разум. Ти прояви съчувствие, обич към човека от същата раса, желание да направиш драматичен жест в името на справедливостта. Показа на Мълър, че още има надежда в човечеството. Разбираш ли? Ти не ми се подчини, даде му оръжието, направи го господар на положението. Той можеше да ни изпепели. Можеше обаче и сам да се изпепели. Или да направи жест като твоя, дори да те надмине, да извърши съзнателен акт на себеотрицание, да изрази своето възродило се чувство за морално превъзходство. И го прави. Хвърля оръжието. Ти бе жизненонеобходим, Нед. Чрез теб ние го спечелихме.

— Така, както го казваш, звучи ужасно грозно, Чарлз. Сякаш си планирал и това. Да ме накараш да му дам оръжието, като си знаел, че…

Бордман се усмихна.

— Така ли беше? — попита изненадано Роулинс. — Не. Не би могъл да изчислиш всички подробности. А сега след свършен факт се опитваш да трупаш дивиденти от това, че си предвидил всичко. Аз обаче те зърнах в мига, в който му подадох оръжието. Върху лицето ти беше изписан страх, страх и ярост. Изобщо не беше сигурен какво ще предприеме. Чак когато всичко свърши, можеш да твърдиш, че е било според плана ти. Ясен си ми, Чарлз!

— Колко е приятно да си ясен — развесели се Бордман.

Лабиринтът изглежда нямаше интерес да ги задържа. Те бяха предпазливи по пътя си към изхода, ала срещнаха малко предизвикателства и никакви сериозни опасности. Бързо се запътиха към кораба.

Предоставиха на Мълър кабина в носа, доста отдалечена от кабините на останалите членове на екипажа. Имайки предвид състоянието си, той го прие като необходимост и не показа да е обиден. Беше отчужден, покорен, сдържан. Често по устните му заиграваше иронична усмивка, но през повечето време в погледа му имаше презрителен блясък. Обаче вършеше онова, което искаха от него. Беше имал своите мигове на превъзходство, сега беше техен ред.

Хостийн и хората му се суетяха с приготовленията за отлитане. Мълър си стоеше в кабината. Бордман отиде при него — сам, невъоръжен. Той също бе способен на благородни жестове.

Седнаха един срещу друг до ниска масичка. Мълър чакаше мълчаливо, с изражение, лишено от емоции. След дълга пауза Бордман рече:

— Благодарен съм ти, Дик.

— Спести си тези приказки.

— Нямам нищо против да ме презираш. Направих онова, което трябваше. Момчето — също. Сега ще го направиш и ти. Мисля, не си забравил, че си жител на Земята.

— Де да можех!

— Не говори така. Ще е лесно, евтино и лекомислено ожесточение, Дик. А ние и двамата сме прекалено възрастни за това. Вселената е опасно място. Ние даваме най-доброто от себе си. Всичко останало е без значение.

Той седеше доста близо до Мълър. Излъчването го порази силно, но нарочно остана на мястото си. Вълната на отчаяние, която го заля, го накара да се почувства на хиляда години. Тялото загнива, душата се руши, смъртоносна опасност за галактиката… зимата идва… празнота… пепел…

— Когато стигнем до Земята — рече бодро Бордман, — ще те инструктирам подробно. След това ще знаеш за радиосъществата толкова, колкото знаем и ние, а то не е много. После всичко зависи от теб. Сигурен съм обаче, Дик, ти ще разбереш, че сърцата и душите на милиарди земляни ще се молят за твоята безопасност и твоя успех.

— Кой сега говори празни приказки? — попита Мълър.

— Искаш ли да уредя някой да те чака при приземяването?

— Не.