Робърт Силвърбърг - Човекът в лабиринта

Тръгна по удавения в нощта булевард. Спря до ниски перила — тъмночервена линия на фона на гъстия мрак, притисна крак в перилата и се придържаше до тях, докато вървеше напред. В един момент се подхлъзна, удари с лакът перилата и чу как металният звук проехтя в цялата конструкция. До него се върна неясно ехо. Досущ като в лабиринта, той мина през коридори и люкове, през свързани отсеци, по мостове, които се издигаха над потънали в мрак бездни, спусна се по подобни на рампи плоскости към високи помещения, чиито тавани почти не можеше да се видят. Движеше се със сляпа увереност, без никакъв страх. Почти не виждаше нищо. Нямаше представа за цялостната структура на този спътник. Можеше само смътно да се досеща каква е целта на тези вътрешни прегради.

От скритото гигантско присъствие дойдоха безшумни вълни, непрекъснато увеличаващо се налягане. Той потрепери в хватката му. И въпреки това все още се движеше; излезе на някакъв централен балкон; по едва доловимото синкаво сияние успя да забележи как изчезват нивата под него, а далеч долу се появи широк резервоар и в него имаше нещо искрящо, нещо огромно.

— Ето ме — рече той. — Ричард Мълър. Землянин.

Хвана се за перилата и се надвеси от балкона, готов бе на всичко. Дали огромният звяр помръдна и се премести? Дали изсумтя? Дали се обърна към него на език, който той разбираше? Не чуваше нищо. Затова пък бавно, неуловимо, усети наличието на контакт, на общуване, на поглъщане.

Усещаше как душата му отлита през порите на тялото.

Опразването бе пълно. И въпреки това Мълър реши да не се съпротивлява; той се отдаде с готовност, даваше доброволно всичко от себе си. Там долу чудовището отвори крана на духа му, на невралната му енергия, изтегли ги от него, поиска още и го получи.

— Продължавай — рече Мълър, ехото от гласа му затанцува около него, иззвънтя и отекна. — Пий! На какво ти прилича? Горчива настойка, а? Пий! Пий!

Коленете му омекнаха и той се свлече напред, опря чело о̀ студените перила, докато се изчерпваха и сетните му сили.

Предаде се с радост — на блестящи капчици. Отдаде първата си любов и първото си разочарование, априлския дъжд, треската и болката. Гордостта и надеждата, топлината и студа, сладкото и киселото. Мириса на пот и докосването до плътта, тътена на музиката, музиката на тътена, копринените коси, усукани около пръстите му, линиите, изчертани върху подгизналата почва. Пръхтящите жребци; бляскавите ята от малки рибки; кулите на Ново Чикаго, бардаците на подземния Нови Орлеан. Сняг. Мляко. Вино. Глад. Огън. Болка. Сън. Тъга. Ябълки. Зора. Сълзи. Бах. Цвъртящо масло. Смехът на старци. Слънцето на хоризонта, луната върху морето, светлината от други звезди, парите на ракетното гориво; летни цветя досами хълбока на ледник. Баща. Майка. Иисус. Утрини. Печал. Радост. Отдаде всичко и много, много още и зачака отговор. Но не го получи. Вече бе изцяло опразнен, лежеше по очи, изтощен, кух, и се взираше с невиждащи очи в бездната.

Тръгна си, когато бе в състояние да го стори. Люкът се отвори над капсулата му и тя го издигна до кораба. Скоро след това навлезе в изкривяването. Спа през повечето време. В близост до Антарес прекрати автоматичния полет, пое управлението и поиска промяна в курса. Нямаше нужда да се връща на Земята. Мониторната станция прие искането му, провери дали каналът е свободен и му позволи веднага да поеме към Лемнос. Мълър почти моментално навлезе отново в изкривяването.

Когато излезе от него, недалеч от Лемнос, завари да го очаква друг кораб, вече в орбита. Той не му обърна внимание и продължи по пътя си, но другият кораб настоя за контакт. Мълър прие връзката.

— Тук е Нед Роулинс — рече необичайно тих глас. — Защо промени плана за полета си?

— Има ли значение? Аз си свърших работата.

— Не си подал доклад.

— Тогава докладвам сега. Посетих извънземния. Имахме приятен, приятелски разговор. Сетне той ме пусна да си вървя у дома. И сега съм почти у дома. Не знам какъв ефект ще има посещението ми върху бъдещата човешка история. Край на доклада.

— Какво възнамеряваш да правиш сега?

— Да си ида у дома, както казах. Тук е у дома.

— Лемнос ли?

— Лемнос.

— Дик, нека да дойда на борда. Отпусни ми десет минути — насаме. Моля те, не казвай не.

— Не казвам не — отвърна Мълър.

Скоро след това малко корабче се отдели от другия кораб и изравни скоростта си с неговата. Мълър търпеливо очакваше срещата. Роулинс влезе в кораба му и свали шлема си. Изглеждаше бледен, изморен, сякаш остарял. Съзря в очите му друго изражение. Гледаха се дълго в мълчание. Роулинс пристъпи напред и стисна за поздрав китката на Мълър.