Робърт Силвърбърг - Човекът в лабиринта

— Мислех си, че никога повече няма да те видя, Дик — започна той. — А исках да ти кажа, че…

Той изведнъж се спря.

— Да? — попита Мълър.

— Не го усещам — рече Роулинс. — Не го усещам!

— Кое?

— Теб. Полето ти. Виж, аз съм съвсем близо до теб. Не усещам нищичко. Цялото онова гадене, болката, отчаянието… то не достига до мен!

— Извънземният го изпи всичкото — рече спокойно Мълър. — Не съм учуден. Душата ми напусна тялото. И не се завърна цялата.

— За какво говориш?

— Усетих го как изсмуква всичко, което е в мен. Знаех, че ще ме промени. Не нарочно. Това бе просто една случайна промяна. Страничен продукт.

— Тогава ти си го знаел — смая се Роулинс, — още преди да дойда на борда.

— Ти обаче го потвърди.

— И въпреки това искаш да се върнеш в лабиринта. Защо?

— Тук е домът ми.

— Земята е твоят дом, Дик. Няма причина да не се завърнеш. Ти си излекуван.

— Да — рече Мълър. — Щастлив край на моята тъжна история. Отново съм годен да се спогаждам с човечеството. Това е наградата ми загдето благородно рискувах живота си за втори път сред извънземните. Каква чиста изработка! Ала дали човечеството е годно да се спогажда с мен?

— Не отивай там, Дик. Сега мислиш неразумно. Чарлз ме изпрати да те взема. Той е ужасно горд с теб. Всички се гордеем. Ще бъде голяма грешка да се затвориш пак в лабиринта.

— Върни се на кораба си, Нед — рече Мълър.

— Ако отидеш в лабиринта, ще дойда и аз.

— Ще те убия, ако го сториш. Искам да ме оставите на мира, Нед, не го ли разбираш? Свърших си работата. Последната си работа. А сега се оттеглям, пречистен от кошмарите си. — Мълър се насили да се усмихне. — Не идвай след мен, Нед. Аз ти се доверих, а ти щеше да ме предадеш. Всичко останало е случайно. А сега напусни кораба ми. Мисля, че си казахме всичко, което трябваше да си кажем, освен довиждане.

— Дик…

— Сбогом, Нед. Поздрави от мен Чарлз. И никого другиго.

— Не постъпвай така!

— Там, долу, има нещо, което не искам да изгубя — рече Мълър. — Сега ще си го взема. Стой настрани. Всички стойте настрани. Аз научих истината за хората от Земята. А сега ще си тръгнеш ли вече?

Роулинс мълчаливо облече скафандъра си. Пое към люка. Когато прекрачи през него, Мълър добави:

— Кажи на всички сбогом от мен, Нед. Радвам се, че ти бе последният, когото видях. Така ще ми е по-лесно.

Роулинс изчезна през люка.

Малко след това Мълър програмира кораба си на хиперболична орбита с двайсетминутно забавяне, влезе в спускателната капсула и се приготви за слизането си на Лемнос. Спускането бе бързо, приземяването — добро. Слезе точно в зоната на влияние, на два километра от входната порта на лабиринта. Слънцето бе високо и ярко. Мълър закрачи бързо към лабиринта.

Той бе свършил онова, което искаха от него.

И сега си отиваше у дома.

— Той продължава да прави номера — рече Бордман. — Ще излезе оттам.

— Не мисля — отвърна Роулинс. — Говореше сериозно.

— Ти стоя близо до него и не усети нищо, така ли?

— Нищо. Той вече не излъчва.

— И го знае?

— Да.

— Тогава ще излезе оттам — рече Бордман. — Ще го наблюдаваме и когато пожелае да го вземем от Лемнос, ще го вземем. Рано или късно той ще почувства нуждата от други хора. Преживял е толкова, че се нуждае да премисли всичко, и смятам, че лабиринтът е най-подходящото място за това. Не е готов да се хвърли отново в нормалния живот. Но ще излезе. Двете случки с извънземните унищожиха взаимно въздействието си върху него и той е готов да се върне в обществото.

— Не мисля, че е така — рече тихо Роулинс. — Не мисля, че са се унищожили в равен мащаб, Чарлз. Мисля дори, че той вече не е човешко същество.

Бордман се засмя.

— Да се обзаложим ли? Залагам пет към едно, че до пет години Мълър ще излезе доброволно от лабиринта.

— Ами…

— Значи, обзаложихме се.

Роулинс излезе от кабинета на възрастния мъж. Нощта се бе спуснала. Премина по моста извън сградата. След час щеше да вечеря с едно топло, нежно, всеотдайно същество, което бе извън мяра очаровано от връзката си с прочутия Нед Роулинс. Тя бе добра слушателка, придумваше го да й разказва истории за дръзки дела и кимаше важно, когато й заговореше за бъдещите предизвикателства. Освен това бе добра в леглото.

Поспря на моста и вдигна глава към звездите. Милиони, милиони блещукащи точици светлина потрепваха в небето. Там някъде бяха Лемнос и Бета Хидри IV, както и световете, завладени от радиосъществата, всичките доминиони на хората и дори, макар и невидима, но реално съществуваща — родната галактика на другите. Там някъде бяха лабиринтът върху обширната равнина, гората от гъбообразни дървета, високи стотици метри, както и хиляди планети, заселени с младите градове на земляните, и един чудат резервоар, в орбита около завладения свят. На хиляди планети живееха разтревожени хора, уплашени за бъдещето. Под гъбовидните дървета грациозно вървяха безмълвни, многоръки същества. В лабиринта живееше един… човек.