Робърт Силвърбърг - Човекът в лабиринта

Може би след година ще посетя Мълър, помисли си Роулинс.

Все още бе твърде рано, за да знае как ще се развият събитията. Никой още не си представяше как ще реагират радиосъществата, ако изобщо реагират, на наученото от Ричард Мълър. Ролята на хидранците, усилията на хората да се защитят, излизането на Мълър от лабиринта, всичко това бе загадка — променливи величини. Вълнуваща и малко плашеща бе мисълта, че ще преживее всичкото това време на изпитания.

Прекоси моста. Видя как междузвездните кораби прорязваха мрака над него. Стоеше неподвижен, усещаше привличането на звездите. Цялата Вселена го притегляше, всяка звезда излъчваше своята сила. Сиянието на небето го заслепи. Открити пътища го примамваха. Помисли си за човека от лабиринта. Помисли и за момичето, гъвкаво и страстно, с очи като сребърни огледала, чието тяло го очакваше.

И изведнъж той се превърна в Дик Мълър, който някога също е бил на двайсет и четири години, с цялата галактика пред себе си. Дали за теб е било по-различно, попита той? Какво изпитваше, когато погледнеше към звездите? Къде те поразяваха най-силно? Тук. Тук. Точно тук, където поразяват и мен. И ти замина за там. И откри. И изгуби. И откри нещо друго. Спомняш ли си, Дик, как си се чувствал някога? Какво ще си мислиш днес, в твоя ветровит лабиринт? Дали ще си спомниш?

Кое те накара да ни обърнеш гръб, Дик?

В какво се превърна?

Забърза към момичето, което го очакваше. Пиха младо вино — тръпчиво, наелектризиращо. Усмихваха се един на друг над трепкащото пламъче на свещта. Сетне той потъна в мекотата й, а още по-късно двамата застанаха един до друг на балкона, който гледаше към най-великия от човешките градове. Светлините му се простираха до безкрая, издигаха се, за да се слеят с другите светлини горе. Той я обгърна, сложи ръка върху голия й хълбок и я притисна към себе си.

— Колко време ще останеш този път? — попита го тя.

— Още четири дни.

— И кога ще се върнеш?

— След като си свърша работата.

— Нед, няма ли да си починеш най-сетне? Няма ли да кажеш някога „Стига!“, да спреш да пътуваш, да си избереш една планета и да останеш на нея?

— Да — отвърна неопределено той. — Сигурно. След известно време.

— Не говориш сериозно. Казваш го просто така. Хората като теб никога не се установяват на едно място.

— Не можем… — прошепна той. — Продължаваме да вървим. Винаги съществуват нови светове… нови слънца…

— Ти искаш прекалено много. Искаш цялата Вселена. Това е грях, Нед. Човек трябва да приема границите.

— Да, права си. Знам, че си права — пръстите му пробягаха по гладката като сатен кожа. — Ние вършим каквото трябва. Опитваме се да се поучим от грешките на другите. Служим на нашата кауза. Опитваме се да бъдем честни пред себе си. Как би могло да бъде иначе?

— Мъжът, който се върна в лабиринта…

— Той е щастлив — рече Роулинс. — Той следва избрания от него път.

— Как е възможно това?

— Не мога да ти обясня.

— Сигурно ни мрази ужасно, за да обърне гръб на цялата Вселена.

— Той е над омразата — рече Роулинс. — Постигнал го е някакси. Той е в мир със себе си. Каквото и да означава това.

— Каквото ли?

— Да — рече с благ тон той.

Почувства среднощния хлад и я отведе вътре. Застанаха до леглото. Той я целуна тържествено и отново се замисли за Дик Мълър. Питаше се какъв ли лабиринт го очаква самия него в края на собствения му път. Притегли я в обятията си и усети натиска на твърдата плът върху собствената си хладна кожа. Легнаха. Ръцете му търсеха, галеха, ставаха все по-настойчиви. Тя задиша учестено.

Когато те видя отново, Дик, ще имам да ти разказвам много неща, помисли си той.

— Защо се е затворил отново в лабиринта, Нед? — запита го момичето.

— Поради същата причина, поради която отиде при извънземните. Поради причината, че всичко това се случи.

— И каква бе тази причина?

— Мълър обичаше човечеството — рече Роулинс.

Това бе една добра епитафия. Той притисна силно момичето. Но призори си тръгна.

© 1969 Робърт Силвърбърг

© 1998 Тинко Трифонов, превод от английски

Robert Silverberg

The Man In The Maze, 1969

Източник: http://bezmonitor.com

Сканиране и разпознаване: Виктор Любенов, 2004

Редакция: Mandor, 2008 (#)

Публикация

Издателска къща „Галактика“

Поредица: „Библиотека галактика“ №121

Преводач: Тинко Трифонов, 1998

Редактор: Жана Кръстева

Художник: Петьо Маринов, 1998

Американска, първо издание

Излязла от печат юни 1998