Робърт Силвърбърг - Човекът в лабиринта

— Защо?

— Предложи ми го като място, където да се скрия. Не знам дали от доброта или от жестокост. Предполагам, мислил си е, че ще загина по пътя към вътрешността на лабиринта — достоен край за тип като мен или във всеки случай по-добре, отколкото да погълна отрова и да изчезна в канала. Аз, разбира се, казах на Бордман, че и през ум не ми минава подобно нещо. Исках да скрия следите си. Избухнах и му заявих, че Лемнос ще е последното място, където бих отишъл. Сетне прекарах месец в подземния Нови Орлеан. Когато излязох пак на повърхността, наех кораб и дойдох тук. Използвах максимално отвличаща тактика, за да съм сигурен, че никой няма да разбере истинската ми цел. Бордман се оказа прав. Това беше най-подходящото място.

Роулинс попита:

— Как успя да влезеш в лабиринта?

— Единствено благодарение на лошия късмет.

— Лош късмет ли?

— Опитвах се да загина на върха на славата — рече Мълър. — Пет пари не давах дали ще оцелея в лабиринта, или не. Просто се хвърлих с главата напред и се насочих към центъра.

— Не мога да повярвам!

— Ами, то си е така, повече или по-малко. Работата е в това, Нед, че съм от типа на хората, които оцеляват. Вродена дарба, може би донякъде дори паранормална. Притежавам необикновени рефлекси. Както се казва, някакво шесто чувство. Освен това имам силно развито желание да остана жив. Разполагам с маса-детектори, и с друго полезно оборудване. Та така, влязох в лабиринта и там, където откривах труп, се взирах по-остро от обичайното, спирах да си почина, когато усещах, че гледката около мен започва да трепти. Сто процента бях сигурен, че ще ме убият в зона H . Желаех го. Но късметът ми помогна да стигна до там, където всички останали се бяха провалили, предполагам защото и пет пари не давах дали ще оцелея. Бях се освободил напълно от напрежението. Придвижвах се като котка, цялото ми тяло беше като струна, така преминах някак трудните участъци на лабиринта и за голямо разочарование — ето ме сега тук.

— Излизал ли си някога извън него?

— Не. От време на време ходех най-много до зона E , където са приятелите ти. Два пъти стигах до F . Повечето време си стоях в трите вътрешни зони. Обзавел съм се доста добре. Имам радиационен шкаф за запасите месо, сграда, която използвам за библиотека, място, където държа кубовете-жени, в една друга сграда понякога се занимавам с препариране. Освен това ловувам доста. Изследвам лабиринта и се опитвам да анализирам как действа. Издиктувал съм няколко куба бележки за откритията си. Бас ловя, че някой археолог ще е щастлив да ги прегледа.

— Сигурен съм, че ще научим много от тях — рече Роулинс.

— Знам. Но ще ги унищожа преди някой от вас да получи достъп до тях. Огладня ли, момко?

— Малко.

— Не си тръгвай. Ще ти донеса нещо за ядене.

Мълър се запъти към близките сгради и изчезна. Роулинс рече:

— Това е ужасно, Чарлз. Той очевидно се е побъркал.

— Не бъди толкова сигурен — отвърна Бордман. — Не ще и дума, че девет години изолация могат да се отразят върху устойчивостта на човека, но и последния път, когато го видях, Мълър не беше съвсем устойчив. Той обаче може да ти играе игра — да се преструва на смахнат, за да провери добрата ти воля.

— Ами ако не е така?

— Като се има предвид какво искаме от него, няма ни най-малко значение дали е с всичкия си. Дори може да ни е от полза.

— Не разбирам.

— Няма нужда да разбираш — отвърна безстрастно Бордман. — Просто се успокой. Дотук се справяш добре.

Мълър се върна с поднос с месо и красива, голяма кристална чаша с вода.

— Най-доброто, което мога да ти предложа — рече той и пъхна къс месо през решетките. — Тукашно животно. Ядеш твърда храна, нали?

— Да.

— Така си и мислех — на твоята възраст би трябвало. На колко каза, че си, на двайсет и пет ли?

— На двайсет и три.

— Още по-лошо.

Мълър му подаде водата. Беше приятна на вкус или по-скоро нямаше никакъв вкус. Самият Мълър седна пред клетката и започна да се храни. Роулинс отбеляза, че излъчването му вече не бе толкова смущаващо, дори на по-малко от пет метра разстояние. Очевидно човек си изработва поносимост, помисли си той. Ако реши да опита.

След малко Роулинс попита:

— Ще дойдеш ли след някой друг ден да се срещнеш с другарите ми?

— В никакъв случай.

— Те много искат да си поприказват с теб.

— Това не ме вълнува. По-скоро бих разговарял с дивите зверове.

— Но говориш с мен — подчерта Роулинс.

— Заради новото усещане. И защото баща ти ми беше добър приятел. Пък и, както става при човешките същества, момко, ти си относително приемлив. Не бих искал обаче да се сблъскам с някаква случайна група тъпи археолози.