Асен Милчев: Улеят на времето

— Повишете силата на биополето — нареди докторът на двама от сътрудниците си. — Дияна, какво показва индикаторът?

— Все същото — дълбока страхова невроза, която масивно е подтиснала основите на разума.

— Не се ли наблюдава отслабване на напластяванията? — с надежда попита Аскол.

— Не, никакво.

Мъжът, когото лекуваха, бе преживял голямо нещастие. Той бе единственият оцелял от екипа научни работници, загинали в подводната лаборатория край Курилските острови. Внезапен земен трус с неизяснен още произход бе помел тяхната станция. Свличане на подводни скални маси бе затруднило спасителната операция. И когато след три дни водолазите се бяха добрали до подводната камера, гледката там бе ужасяваща. По някакво чудо Лирбо, един от обитателите, се бе заклещил между въздухопроводите, снабдяващи базата с кислород. Неговото тяло бе попречило на живителната струя да достигне до камерата, където постепенно се бяха задушили другарите му, докато за него бе имало предостатъчно въздух за дишане. Кой знае какви мъчителни стонове и проклятия е чувал Лирбо, докато другите са агонизирали. Те навярно са го проклинали, че ги лишава от живот, но обездвиженият от срутването нещастник не е могъл да стори нищо. Останалите не са били в състояние да проникнат при него. От ужаса на витаещата смърт той бе полудял…

— Да опитаме още веднъж — наруши тягостното мълчание в кабинета доктор Аскол Варо. — Включете психогенния генератор.

Мрежеста метална каска обхвана главата на пациента. Невидими лъчи излизаха от нея, преминаваха с лекота през черепната кутия и обхождаха мозъчните полукълба. Аскол следеше на екрана техния път. Те се плъзгаха по гънките на кората, докосваха нервните центрове. На лицето на Лирбо изгря усмивка. Навярно бяха засегнали някоя област с приятни асоциации.

— Да не го измъчваме повече, Аскол — умолително изрече Дияна. — Достатъчно неща е преживял.

— Не ставай дете, Дияна. — Та той е напълно безчувствен.

— И все пак, стига…

— Добре, изключете апаратурата. Да останат само анестезиолозите — в гласа на доктора зазвуча неподозирана твърдост. — Преминаваме в операционната. Подгответе лазерния скалпел.

Дияна го погледна смаяно.

— Нима наистина ще оперираш?

— Не мога да го оставя насред пътя. Сега той е жив труп.

— Но ако не бяхме се захващали изобщо, Лирбо щеше да си живее спокойно.

— Ако лудите могат да живеят спокойно — малко изнервено й възрази Аскол. — Веднъж завинаги трябва да преодолеем това табу за операции в малкия мозък.

— Ти не си локализирал още веществото на страха!

— Напротив, всичко е подготвено. Остава да проявя малко смелост и да имам достатъчно голям шанс.

— Помисли ли за себе си? — Дияна искаше да каже «за нас», но не събра кураж. — Какви наказания ще ти наложи Съветът, ако операцията излезе несполучлива.

— Ще стана още една от жертвите на науката — насила се усмихна Аскол. — Но рано или късно ще се работи по моя метод.

— Нека отложим за друг ден, сега си преуморен.

— Слушайте, колежке — избухна докторът. — Ако искате, можете да не присъствувате на операцията. Във всички случаи отговорността поемам аз. Погледнахте ли позитронната томограма на малкия мозък на пациента? Ако си бяхте направили труда, сигурно щяхте да забележите какво е състоянието на нервните влакна, които го свързват с хипофизата. Те загиват.

И умът, и чувствата на Дияна бушуваха. Та това означаваше духовната смърт на Лирбо! Романтиката и красотата на любовта, целият емоционален свят, който се опираше именно на тези нервни връзки между хипофизата и малкия мозък, под влияние на веществото на страха бяха подложени на бързо прогресираща дегенерация. Кой лекар би оставил когото и да било за цял живот да загуби своята чувствителност? Та това е по-лошо от физическа смърт. Дияна разбра, че сега всеки час, всяка минута бяха решаващи. А докато се наумуват в Съвета на Световната здравна организация, докато подготвят данните за компютърния анализ на новата оперативна методика на Аскол, един човек щеше да се превърне в емоционален инвалид. Ето в името на какво залагаше престижа си докторът…

— А вие, както и всички останали, ако искате, ме наричайте лекомислен, амбициозен и неморален тип — продължаваше да сипе огън и жупел Аскол.

«О, колко си несправедлив — бунтуваше се цялата същност на младата жена. — Защо ме отдалечаваш от себе си? Дори ми говориш на „ви“. Да знаеш колко много те обичам, и когато си силен и смел, и когато си объркан.» Дияна усещаше, че в този миг се решаваше нещо много важно — за Аскол, за нея, а защо не и за човечеството?