Асен Милчев: Улеят на времето

Тази година пролетта се забави, но после стремително встъпи в правата си. Разпука нетърпеливите пъпки по дърветата, раззелени поляните, даде тон на птичките. Заваляха дъждовете. Сетне небето просветна и стана дълбоко и прозрачно.

Емил излезе на терасата и се вслуша в шумоленето на едва-що раззеленилите се дървета в градината. Беше тиха прохладна привечер. Въздухът излъчваше аромат. Хоризонтът постепенно чезнеше в мастиленосини цветове. Искаше му се да бъдат заедно с Леда, но нея, както обикновено напоследък, я нямаше. Закъсняваше в института. Той бе претръпнал от това и единствените му усилия отиваха да я убеждава да не тръгва за Марс. Тя привидно се колебаеше, но Емил бе сигурен, сметне ли, че вече е необходима там, ще замине. Ако трябва, ще остане завинаги. Въпреки опасностите. Дори да го пожертвува! А дали той имаше право да я спира? Емил се сети за жертвоготовността на космическия герой Аскей и за Улея на времето. Как възпитаваше Мая, а как постъпваше сам? Нима себичните му интереси надделяваха? Любовта също е егоизъм. Макар и възвишен. Не, никой не заслужава да бъде самотен. Това е най-голямото наказание. И защо точно той трябва да пие от тази горчива чаша?

Долу в беседката на градината си шепнеха. Изведнъж почувствува непреодолимо желание да разбере кои бяха тези щастливци, които изживяваха заедно красотата на отиващия си ден. Постоя на терасата, докато от беседката излязоха Мая и Тони. Хванати за ръка, те бяха като чудно видение в грейналата привечер. Стана му неудобно — като че ли ги шпионираше. Скри се бързо в стаята и остана дълго време на тъмно. Беше му едновременно тъжно и приятно за тази начеваща любов, дошла тъкмо навреме — когато детството си отива, а младостта е нетърпелива и завладяваща.

Дияна страдаше, като гледаше как се измъчва от неуспеха си Аскол. Искаше да му помогне, ала всичко беше загубено. Той бе заложил като картоиграч бъдещето си, цялата си кариера и не бе успял. Но тя не можеше да го осъжда за постъпката му. Времето го бе притиснало да рискува. Ако операцията беше излязла сполучлива, щяха да го обявят за герой. За нещастие на операционната маса сега лежеше страхотното обвинение срещу неговото неумение, срещу безразсъдната му смелост — живият труп на Лирбо.

— Къде сбърках? — сломено изрече Аскол. — Нали всичко бях предвидил?

Колкото и да бе изпълнена със съчувствие, младата жена не се въздържа и леко го укори:

— Понякога постъпваш самонадеяно. Не знаеш ли какво означава смирение?

Аскол бе от онези хора, които обичаха да им противоречат. Това ги раздвижваше, създаваше им настроение и желание за борба.

— Объркваш понятията, Дияна — рязко отвърна той. — Искаш да кажеш примирение. Не, никога не мога да се примирявам дори и когато съдбата е срещу мен. Съветът нарочно протака разрешението на новите операционни методи. Какво искат? Да ме накарат да се откажа ли? Те нямат никакви сериозни доводи срещу моето предложение. Страхливци! Не желаят да поемат отговорност. Науката има нужда и от решителни хора.

— А не смяташ ли, че някои са се надявали точно на това — да те изкарат от търпение и да те тласнат да рискуваш… Ако успееш, печели цялото човечество, ако загубиш — сам си си виновен. Те остават чисти.

— Не искам да обвинявам никого в подлост — разтърка челото си Аскол. — Сега с право могат да ме смятат за злодей, който подлага на гнусни експерименти пациентите си. Аз бях длъжен да не греша.

— И да не решаваш на своя глава, упорити човече.

Аскол замълча. Дали наистина осъждаше своята прибързаност? Дали се разкайваше, че е престъпил прага на разумния риск? Възможно ли му бе да прикрие разочарованието си зад благородните подбуди на своята постъпка и безкористната си професионална всеотдайност? Нямаше ли да настъпи крушение в лекарската етика на един от най-добрите електронни терапевти и неврохирурзи на планетата?

— Повече се страхувам от дружеството на здравните пуритани — продължи Дияна. — Те никога няма да ти простят смелостта да оперираш, без да зачетеш принципите им.

— Не мога да слугувам на шепа маниаци!

— Все пак, съгласи се, че техните мотиви също са хуманни.

— Само че са сбъркали времето, когато са се родили. Щастието и благополучието на хората не може да се постигне, като се отричаме от напредничавите методи на лечение в името на спокойствието и установените норми. Прогресът иска смутители. Затова не ме е страх да бъркам в гнездото на осите.