Асен Милчев - Улеят на времето

— Това са измислици! — скочи Мая. — Красиви приказки. Съчинения за наивни деца, нали?

— Грешиш, моето момиче. Никой не е в състояние да измисли нещо по-красиво от истинските, силните чувства на хората.

Младостта е като пролетен ден — слънце и дъжд, виелици и вятър. След малко Емил чу как дъщеря му пееше в стаята си. Може би бе видяла пред своя прозорец поле от маргарити?

Ех, Мая — радост и грижи!

В операционната зала се носеше дъх на озон.

— Спрете ултравиолетовата дезинфекция — обади се спокойният глас на доктор Варо. — Заредете импулсния трапанатор.

— Аскол, моля те, разсъди още веднъж, опасността е голяма — Дияна искаше да го дръпне с всичка сила от операционната маса. — Обадих се в Съвета. Те са готови да гласуват правото ти да извършваш такива операции, дори преди да изчакат резултатите от компютърния анализ за мозъчния лъчев анализатор. Само че в момента нямат необходимия кворум. Да почакаме до следващото заседание.

— Налягане? — направи се той, че не я чува. Колко пъти го бяха блъфирали с тоя кворум.

— Нормално.

— Пулс?

— Осемдесет.

— Мозъчна чувствителност?

— Сто тридесет и едно.

Аскол леко се намръщи. Този показател, според който се определяше предразположението на мозъчните клетки към външна намеса, наближаваше критичната точка.

— Засилете ритъма на биотоковата бомбардировка.

Дияна наблюдаваше своя любим сред фантастичния декор на обляната в разноцветни светлини операционна зала. Какво спокойствие и увереност в силите си излъчваше той. Движенията му — решителни и отмерени — го правеха да изглежда като диригент, който вещо и страстно ръководи някакъв невидим оркестър.

Дочу се леко бръмчене. Плъзгайки се по улеи, от тавана се спускаше едрокалибрен, блестящ с никелираната си повърхност, хирургически инструмент.

Дулото на големия импулсен трапанатор се надвеси над главата на пациента. След миг енергийният му залп щеше да отвори миниатюрна дупчица в черепа, през която лесно ще се промъкне нишката на лазерния скалпел.

— Какво е състоянието на церебелума? — някак си машинално попита доктор Варо.

Дияна се съвзе от съзерцателния порив и внимателно проследи показанията на уредите за малкия мозък.

— Лека превъзбудимост в задната зона — доложи тя.

— Точно това ни е необходимо — зарадва се докторът. — Именно там е концентрирано веществото на страха, с което се борим.

Според теоретичните заключения през последните години, причинителят на страхови чувства, предизвикващи разстройства на нервната система, бе материална субстанция, която се образува в малкия мозък на човека. Доктор Варо бе възприел тази хипотеза, изпитал я бе върху електронен модел и усилено работеше, за да я докаже експериментално. На няколко пъти се бе обръщал към Световната здравна организация да му позволи да използува своя нов начин на опериране, но оттам бяха отклонявали молбите му, изтъквайки като мотиви различни процедурни въпроси. Всъщност се плашеха от неизвестностите на новото. Сега той бе до голяма степен принуден да рискува, като за първи път в практиката на неврохирургията приложи оперативно отделяне на веществото на страха. Аскол знаеше, че ако изчака и не направи спорната операция, лишавайки по тази начин пациента от емоционалната му чувствителност, никой нямаше да го съди. Докато при неуспех, последствията за него можеха да бъдат фатални.

— Определете точните координати на черепния отвор и насочете скалпела — продължи да дава нарежданията си докторът.

Всички негови асистенти изпълняваха като хипнотизирани наставленията му, усещайки необикновения миг, на който присъствуваха. Щом видя работната част на лазерния скалпел, насочена към онези деликатни участъци от мозъчната материя, където трябваше да бъде сразен страхът, Дияна бе готова да се моли: «О, дано да успее!»

Операторът постоянно повишаваше мощността на въгледвуокисния лазер, чиято колосална енергия разкъсваше безболезнено тъканите.

— Импулсите от екрана? — повдигна въпросително глава докторът.

Дияна почти не различаваше зеленикавия отвор на осцилографа.

— Кой ще ми каже каква е графиката на мозъчните импулси от екрана? — повиши тон Аскол.

Дияна не искаше да вярва на очите си.

— Какво видяхте там? — лекарят вече се задъхваше, предчувствувайки удара.

— Нищо!

С два скока Аскол се намери пред мозъчния индикатор. По средата на екрана минаваше бяла линия. Лирбо, пациентът, на когото за първи път прилагаха новия операционен метод, бе загубил изцяло паметта си.