Асен Милчев: Улеят на времето

— Е, не сме млади като тебе — на Леда й стана неприятно от тази съвсем безобидна реплика на сестра й. — Но надявам се, че все още се държим. Така ли е, Дияна?

Гостенката кимна и се зае със сервираната вече супа. Емил я наблюдаваше с удоволствие — всяко нейно движение излъчваше някакво обаяние. Бяха интересна двойка с Аскол. Тя — дребничка и жилава, с гарвановочерна коса, а той — едър и малко поотпуснат, доста прошарен. Емил се възхити от свободата и непринудеността, с които Дияна изразяваше отношението си към своя партньор. Тя изглеждаше едновременно и влюбена, и въздържана. И любвеобилна, и строга. Докато от стиснатите дебели устни на доктора лъхаше постоянство и упоритост, доброта, даже известна скука. Не, не. Този човек можеше да бъде всичко друго, но не и скучен. В очите му се четеше интелигентност и прямота. «Интересно защо още не са се оженили?» — помисли си Емил. Но нито за момент той не се усъмни, че тези двама души се обичат и се разбират. Спокойствие и хармония цареше около тях. А може би всичко това бе само привидно?

— Научих, че работата ви е свързана с болестта на Лесли и Давидов — наруши мълчанието Аскол. — Вярно ли е, че е избухнала епидемия на Марс?

Емил разбра, че трябва веднага да се намеси. Иначе жена му нямаше да пропусне случая и ще потърси разбиране и подкрепа за безумното си решение да го изостави и хукне след призрака на проклетата болест.

— Леда има идея-фикс за незаразния характер на заболяването и иска да я докаже, като отиде на Марс — каза доста злобно той.

— Не започвай, Емил — умолително го погледна Леда. — Това са си наши семейни спорове.

— Отказвате се от общоприетото схващане за микси-вирусите? — оживи се докторът. — Заради това си заслужава човек да отиде не само на Марс, но и на края на света!

— Вие сигурно ще се разбирате отлично с жена ми — троснато се обади Емил. — Ако бяхте женен, може би нямаше да разсъждавате така, извинете ме, лекомислено.

Дияна изгледа с любопитство Емил. Тя бе сигурна, че нетактичното му избухване, предизвикано очевидно от някакъв незаглъхнал спор с неговата жена, нямаше да засегне Аскол. Но все пак трябвайте да се въздържи. Така излагаше и себе си, и Леда. «Остарели сме — помисли си Дияна. — Изнервили сме се и при всеки малък повод изкарваме гнева си върху най-близките.» А може би на Емил просто му бе трудно да се раздели с Леда? Вероятно това бе израз на любов? Дияна отново спря погледа си върху домакина. Той бе суховат, нервозен тип, сигурно трудно се владееше. Целият му вид в момента изразяваше искрено съжаление, но му беше неудобно да се извини.

За щастие Ева наруши настъпилото неловко мълчание:

— Ще летим с Виктор до Луната — със сияеща усмивка каза тя. — Жертвувахме цялата си наличност в акредитиви и заминаваме.

— Колко хубаво — плясна с ръце Мая, която досега мълчаливо бе седяла на масата. — И Тони ще ходи там.

Емил обясни на гостите, че Тони е едно момче, което живее отсреща.

— Не знам дали е разумно да се постъпва така — за пръв път се намеси в разговора и Виктор, — но нищо не мога да откажа на Ева. Това ще бъде сватбеното ни пътешествие. — Той я гледаше с гордост и крадешком следеше поведението на останалите мъже на масата към красивата му съпруга. Кой би предположил, че този на вид спокоен и уравновесен млад човек е такъв ревнивец.

— Мисля, че не грешите — мило го подкрепи Дияна. — После ще ви бъде много по-трудно да се наканите за разходка из космоса.

В този миг отвън долетя пронизително изсвирване. Мая подскочи. Това бе условният им сигнал с Тони, приятеля й, с когото дружаха от най-ранно детство. На Емил не му стана приятно, че дори на масата при тази свирка неговата дъщеря забравя всякакво приличие, но знаеше, че не може да я спре. Мая се извини на гостите и излезе, а Дияна и Аскол използуваха случая да си тръгнат.

Повече от два часа Дияна и Аскол прекараха в кабинета по биотокова терапия. Залата напомняше на космически изследователски център — с множество монтирани по стените уреди, различни по интензивност светлинни източници и отражатели. В средата бе разположено креслото за пациенти — «инквизиторския стол», както го наричаха на шега в клиниката. Дълбоко заспал от упойката, омотан с паяжината на проводниците, там седеше мъж на средна възраст. Антените, които излизаха от главата му, наистина му придаваха вид на междузвезден изпитател, когото подготвяха за излитане. Само че този «космонавт» нямаше никога да лети. Сега се бореха за здравето му.