Асен Милчев: Улеят на времето

Емил се зачуди, че Мая се бе прибрала неусетно. Обикновено, когато си идваше от училище, тя препускаше по стълбите и шумно нахлуваше в къщи. Пресичаше като светкавица централното помещение и втурваше в своята стая. От няколко дена се държеше другояче, сякаш искаше да скъса завинаги с детските си постъпки и да бъде като възрастна. Това, разбира се, съвсем не й се удаваше, защото е невъзможно да бъдеш на четиринайсет години и главата ти да не е пълна с лудории.

Емил разбра, че се бе случило нещо. Дъщеря му имаше навика да му се обажда, а сега се бе скрила от него. Изненада я, както се канеше да се измъкне незабелязано навън. Без да се нахрани, без да погледне уроците си — това не бе обичайно. Личеше си, че беше разстроена и бързаше да се махне от къщи, та да предотврати неприятните въпроси. Стана й неудобно, че я сварват като крадец на вратата.

— Ще изляза за малко — опита се да скрие очите си, за да не се види, че бе плакала.

— Виждам, после ще ми се обадиш, нали?

Дали не беше се случило нещо в училище? Не, тя не се обезсърчаваше от случайни или временни неуспехи? Може би се е скарала с някого? С приятелката или…

Емил си спомни последния й рожден ден. Имаше много гости. Стаята бе пълна с момичета и момчета, но Мая както винаги предпочиташе да бъде с Тони. Танцуваха, стояха настрана от общата групичка. По лицата им за първи път прочете онова прекрасно, още неосъзнато чувство, за което необяснимо защо възрастните предпочитаха да не говорят много пред децата…

След около два часа Мая се върна. Усещаше се, че се мъчи да му каже нещо. Седеше като на тръни.

— Извинявай — престраши се накрая дъщеря му, — преди малко не се държах както трябва. Случиха ми се неприятности в училище.

— Ще имаш ли търпение да изслушаш една история, която не си спомням вече дали съм я чул или прочел някъде, нито кога се е случила. Става дума за едно момиче и едно момче. Тях ги свързвало много силно приятелство. Израсли и лудували заедно, заедно тръгнали на училище. Седели на един чин. Времето се търкаляло неусетно и те преминавали едновременно от клас в клас. Били неразделни. Когато момчето извършело нещо добро, непременно и момичето имало дял в това. Или обратното.

— Те никога ли не се карали? — изпитателно го погледнаха сините очи на Мая.

— Случвало се и да се скарат, разбира се. Винаги е възможно да има различия, дори спорове и между най-близки. Това до известна степен им помага да виждат взаимно недостатъците си.

— Да, но това момче никога не е говорело несправедливи думи на своята приятелка, нали? — едва преглътна сълзите си Мая.

— Не, не било точно така. Веднъж момчето, страшно ядосано, без само да разбере как, нагрубило момичето. После много съжалявало за постъпката си и искало да се извини, но засегнатата му приятелка не желаела да чуе за прошка. Толкова страдала от незаслужената обида, че легнала болна. Страшно е да се излъжеш в най-искрените си чувства.

— А в това време момчето какво правело?

— Също страдало, защото разбрало своята грешка, то не искало да загуби уважението и привързаността на момичето. Но как да обясни това на приятелката си, когато тя не искала дори да го зърне? В един есенен ден момчето решило, че трябва на всяка цена да се сдобрят и да излекува приятелката си от обидата. Намислило да й изпрати голям букет маргарити — нейните любими цветя — и в тях да остави писмо, в което да й се извини. Ала никъде в цветарските магазини по това време нямало маргарити.

— И то нищо ли не успяло да стори? — посърна Мая.

— Напротив, щом си готов да се бориш в името на доброто, на истината, на обичта, ставаш всесилен. Тъкмо този стремеж подтикнал момчето към една красива постъпка…

Всяка сутрин първата работа на болното момиче била да погледне как децата играят навън. Но този път то се събудило по-рано от обикновено. Било сънувало чудни сънища, в които отново вървели ръка за ръка със своя приятел. Обзела го тъга и все повече съжалявало, че така упорито отблъсква молбите за помирение. Отправило се към прозореца, вдигнало пердето и занемяло. Асфалтовият двор пред къщата се бил превърнал в поляна, изпъстрена с огромни маргарити. Цяла нощ момчето било рисувало върху асфалта, докато той се покрил с прекрасни тебеширени цветя. Дочакал утринта, верният й приятел стоял прав до своята безмълвна молба за прошка, вперил поглед в прозореца. Една слънчева усмивка му подсказала, че горе го очаква неговото внезапно оздравяло, обичащо го момиче.