Асен Милчев - Улеят на времето

Аудиовизуалната стена на лабораторията припламна и се появи образът на развълнуван мъж.

— Аскей, чуваш ли ме? — прозвуча припрян глас. — Трябва да тръгваме. Нима забрави, че днес е последният срок, след който Улеят на времето ще се затвори. Смятам, че съвестно изпълнихме задачата си — проучихме последните десетилетия от живота на тази проклета планета.

— Не мога да тръгна, Анрой. Няма място за мен в моята мислотронна ракета.

Образът от аудиовизуалната стена се навъси:

— Човече, не се прави на луд. Твоите камънаци и не знам какви си дивотии няма да ни спрат. Урания-В изстива. Скоро тя ще загине.

— Именно заради това ще изпратя с ракетата образци от минералните и органичните следи на живот, които открих тук.

— Но нали до вчера всичко беше наред? Имаше място и за теб, и за многобройните ти скални и биологични проби.

— Анрой, ти си астроном. Твоята работа бе да наблюдаваш небесните явления и ти я завърши. Сега можеш спокойно да се върнеш. Но аз съм петрограф и за мен най-важни са пробите.

— Никой на Земята не е искал да правиш саможертви. Спомни си какво ни казаха от Висшата междугалактична комисия: «Успехът на вашата мисия е от изключителна важност. Ние трябва да знаем какво става, когато вътрешният огън на една планета изгасва. Пред този проблем може би някога ще се изправи и нашата Земя. Затова очакваме с интерес какви сведения ще донесете или изпратите от Урания-В…»

— Виждаш ли, Анрой. Те казаха: «донесете или изпратите». Тъй като не мога да занеса лично образците, ще ги изпратя.

Лицето на екрана съвсем помръкна.

— За нещастие не мога да дойда при теб и да те принудя да тръгнеш — с отчаяние изрече Анрой. — Моят космически кораб е вече настроен на автоматичен курс към Земята. Защо се съгласих да се разделим!

— Знаеш, че работата ни изискваше да обхванем и двете полукълба на планетата — продължи със спокоен глас Аскей.

— Но какво си намислил да правиш? Тук всичко ще потъне в мъртъв сън. Топлината в ядрото на планетата едва се усеща. Погледни уредите!

— Аз също ще заспя. Ще понижа температурата в лабораторията до абсолютната нула и след като се дехидратирам, ще изпадна в пълна анабиоза. Замразен, ще чакам да ме съживят отново.

— И кой, мислиш си, ще бъде този жрец на живота, наивнико? Представи си колко време трябва да пътува със скоростта на мисълта спасителната експедиция от Земята. Ами ако Улеят на времето се измести в другата алтернативна точка на Вселената, ще трябва да чакаш 98 завъртания на 4-ти квадрант от нашата Галактика, докато се доберат до теб.

— Защо трябва да очаквам помощ само от Земята, Анрой? Има и други светове, където цивилизацията е далеч по-напреднала от нашата. Може би разумни космически събратя ще ме открият един ден тук?

— Но това е нищожна вероятност, която дори да се осъществи, ще минат безброй много години.

— Нищо, аз не бързам. С мен е безкрайното време. Мога да чакам.

— Безумец си ти, Аскей, истински безумец. А аз си мислех, че те познавам добре. Все пак опитай се да изхвърлиш нещо от твоя товар.

— Невъзможно е, Анрой. В ракетата трябва да поставя целия климатрон. Единствено по този начин на Земята ще получат тукашната форма на живот, която в твое отсъствие открих. Това е много важно, нали?

— Важно, важно… Най-важното е да оцелеем, Аскей. Моля те, послушай ме, влез в ракетата си.

— Тя ще замине, само че без мен. Автоматичният пилот ще я приземи.

— Чуй ме за последен път — мъжът от аудиовизуалната стена промени вида си. — Щом си толкова непреклонен, и аз ще остана с теб.

Сега беше ред на Аскей да се ядоса.

— Какви ги говориш, Анрой? Тебе те очакват на Земята. Ти имаш семейство.

— Да, но Уставът на космическата чест ме задължава да бъда редом с теб, докато си жив или има вероятност да се спасиш.

— Уставът не е в сила, когато астронавтът сам е решил да се жертвува в името на космическите идеали.

— Не ме интересува, Аскей, няма да те изоставя. Как ще ме изпъдиш?

След кратка пауза за размисъл дойде и отговорът:

— Ех, Анрой, защо ме караш да променям решението си? Принуден съм да отстъпя, за да те запазя. Ще замина и аз. Ще се лиша от някои проби. Нека сетне на Земята Съветът на справедливите реши кой от нас е имал право.

— Обещаваш ли ми, че ще тръгнеш? — радостно извика Анрой.

— Честна дума. Ето — започвам подготовката за излитане. Както е предвидено, стартирай пръв. След един час ще установим връзка между корабите в пространството.