Асен Милчев: Улеят на времето

— Тогава може би микси-вирусите не причиняват болестта на Лесли и Давидов? — уплаши се от необикновената си мисъл Емил.

— Така смятам и аз — кимна жената. — Само че това предположение трябва да се докаже. И най-добре е да го потвърдя на място, като замина за опитната ни станция на Марс.

— Ти чуваш ли се какво говориш! — почти изкрещя Емил. — Загубила си си ума.

— Защо се карате? — дочу се глас от съседната стая.

Двамата се погледнаха сърдито. Мая се бе събудила от препирните им.

Тази вечер доктор Аскол Варо се приготвяше да си ляга със станалото му сякаш обичайно напоследък чувство за вина. Прекалено дълго бе размишлявал през деня. Интересно — той, човекът, който рядко се двоумеше как да постъпи, когато при него идваха пациентите му, дълго се колебаеше, щом трябваше да решава за себе си. Това съвсем не означаваше, че гледа повърхностно на работата си. На професията бе отдал цялото си сърце. Може би затова му бе трудно да се отклони от всекидневните задължения, за да постъпи добре или зле в личния си живот. Понякога от едно «да» или «не» зависеше съдбата на хората. Той често я бе държал в ръцете си. Но това бе съдбата на другите. Никога Аскол не бе предполагал, че ще бъде толкова трудно да се справи със себе си. Чувствуваше се като подгонено на фарове диво животно, което с всички сили се бори да избяга от опасността, но не може да се отклони от светлинната пътека, където го очаква сигурна гибел.

Навярно мнозина биха се изсмели, ако разберяха причината за неговата вътрешна борба. Хиляди с махване на ръката преминаваха бариерата между безгрижието на свободния и отговорностите на заключения с брачна халка живот. Ала колко от тях след това бяха търсили у него упование и лек за душевната си болка. Новото, в което се отразяваше вездесъщият технически прогрес, настъпваше стремглаво по всички линии. Хората, изглежда, не бяха подготвени и се отплащаха на все по-приятния си живот, като се затваряха в черупките си. Вероятно те не правеха достатъчно усилия, не си позволяваха лукса да страдат и се отчуждаваха едни от други. А сетне идваха при него с молба да ги изтръгне от комплексите, от кошмарите, дори от бездушието. И той воюваше със средствата на модерната психотерапия, които същият този всемогъщ технически прогрес бе издигнал до невероятна висота. Възвръщаше доброто самочувствие и вярата, разпръскваше съмненията и горчивината, събуждаше надежда и обич. Всеки, прекрачил от нужда прага на неговата клиника, бе малко или повече боязлив човек, който не можеше да се справи с личните си затруднения и предпочиташе по-лекия път — лечението — пред борбата с неизвестността…

Ето — отново същите мисли… Доктор Аскол тръсна глава — като че ли да ги пропъди — и влезе в банята. Все пак той беше длъжен да изясни отношенията си с Дияна. Не, тя не го притесняваше с нищо. Бе деликатна и търпелива, но това го задължаваше още повече. От две години те бяха близки, много близки. Обичаше ли я? Разбира се. Бе ли готов да се ожени за нея? Тук се бунтуваше цялата му психика на свободомислещ, дори позакоравял ерген. Сети се за един тест от старите псевдомедицински списания и се засмя: «Стресовата ситуация преди женитбата се равнява на едно убийство и два грабежа.»

После отново стана сериозен. А дали тя го обичаше? Може би само бяха привикнали един към друг — прекарваха по цели дни заедно. Бе най-близката му помощничка в работата.

Аскол погледна часовника си. Крайно време беше да си ляга, ако искаше утре да бъде бодър в клиниката.

Мелодията на «О, ти, мили Фридолин» огласи спалнята на Дияна Фрай.

«Кой ли може да идва толкова късно?» — недоволно замърмори младата жена, като се отправяше към входната врата.

— Защо звъниш, мамо? — посрещна тя неочакваната си гостенка. — Влизай направо.

— Още не съм свикнала да си служа с тия нови магнитни талони за входния компютър. Пък и не съм сигурна дали ще те заваря сама.

— За какво намекваш?

— Знаеш, че се безпокоя за тебе, Дияна — каза майка й и седна в един фотьойл.

— О, мамо, затова ли си дошла посред нощ? Докога ще ходиш подире ми? Да не съм малко дете?

— Тъкмо за това се тревожа, момичето ми. Годините минават.

— Ако смяташ, че по този начин ще промениш моето отношение към Аскол, дълбоко се лъжеш. Аз го обичам. Нещо повече — възхищавам се от него. Разбираш ли — той е вълшебник, който може да надникне в душата на човека, да извади оттам съмненията и безпокойствата и да го дари с устрем. Неговите пациенти го боготворят. Истинско щастие е, че съм не само негов сътрудник, но и близък приятел.