Асен Милчев - Улеят на времето

— Но след това за мен ще бъде вече късно…

— Ще запазиш само славата си на гениален теоретик, а практическите резултати нека да установят други.

— Ти си егоист, Емил.

— В момента мисля само за Мая.

— Ще я взема с мен.

Емил подскочи:

— Съжалявам, но ако си се побъркала, аз все още не съм.

Леда усети, че бе попрекалила и продължи по-меко:

— Мая може да дойде, след като се убедим, че е напълно безопасно.

— За нея не може да бъде безопасно пребиваването на още неусвоена планета.

— Но как ще работя и живея далеч от нея?

— Никой не те кара насила да ходиш на Марс. Сама си го внушаваш. Не ти ли се струва, че егоистката си ти? В името на кариерата и тщеславието си готова да ме изоставиш.

— Жалко, че не ме разбираш, Емил. Сигурно не мога да ти предоставя достатъчно красноречиви аргументи, но вярвам, че съм права. Смяташ ли, че иначе бих рискувала живота на единственото си дете?

— То е и мое дете, Леда. И затова никога няма да се съглася, ако решиш да я водиш на Марс. Аз имам нужда и двете да бъдете при мен. Това не е ли достатъчно основание да не тръгваш?

Виктор заспа щастлив. Струваше му се, че е на седмото небе, но никога не бе предполагал колко опияняващо ще бъде утрото. До него равномерно дишаше Ева. Сега, ако искаше, можеше да сложи ръка на рамото й, да я погали, да я целуне. Беше единствено негова. Той я погледна с нежност и за кой ли път се зарече да не я ревнува повече. Младата жена се размърда. «Събудих я, каква съм мечка!» — укори се Виктор, ала усмивката срещу него го накара да забрави опасенията си.

— Ти си чудесен, мили. Напомняш ми за прекрасните приказки, в които мъжът трябва да заспива последен и да се събужда пръв. Дано да не е така само в първия ден от съпружеския ни живот.

— Нима се съмняваш вече в мен? — грабна я в прегръдките си Виктор.

— Хей, трябва да ставаме — отскубна се от него Ева. — Забрави ли какви приготовления ни очакват? А на обед сме у сестра ми.

Младоженецът се помъчи да си придаде строг вид:

— Ти сигурна ли си, че не сбъркахме, като дадохме всичките си налични акредитиви за екскурзия до Луната? Така прахосахме сватбения подарък и на твоите, и на моите родители.

— Обществото ни осигурява всичко необходимо за нормално преживяване. Какво повече ни трябва? Както бързо върви преселването, утре нашите деца ще живеят на Марс или на Венера. А ние дори до Луната няма да сме отскочили…

— После да не се сърдиш — можеше да получиш много хубави подаръци.

— Нали получих тебе — усмихна се Ева.

На Виктор му стана весело и приятно. Едва бяха завършили Института по бионика и побързаха да се оженят. Той настояваше. «Няма да ви избяга — мъчеха се да ги поохладят родителите им. — Започнете работа, поогледайте се.»

Младите пропуснаха покрай ушите си всички съвети. Да чакат още! Пред очите им се мяркаше само неприятната картина на разделите след срещите им. Сега ще бъдат непрекъснато заедно. Ще си принадлежат завинаги.

Не е трудно да си представим опиянението им през първия брачен ден. И все пак някой трябваше да се погрижи за практичните въпроси. С тази нелека задача се бе нагърбила Ева.

— Ще си вземем всички дрехи на ракетоплана — нареждаше тя.

— Но ние не отиваме на приеми, а на екскурзия. Къде ще си показваме тоалетите на Луната? Или може би разчиташ да плениш някой от нашите спътници? — Виктор неусетно се остави да го повлекат подозренията, които му тровеха живота.

Ева имаше вече опит и ловко отбягна болезнената тема:

— Забравяш, че в салона за забавления ще се организира специален бал за нас, гостите от Земята.

— Ако вярваш на туристическите реклами!

— Освен това, докато трае пътуването, ще можем да се веселим в аудиовизуалната зала на ракетоплана.

— Преди това ще ни изхвърлят от кораба, ако се появим с целия багаж, който си приготвила.

— Не, той е в нормата… И недей да ми противоречиш. Или искаш още от първия ден да ме ядосаш?

След като разбра, че и този път й отстъпиха, Ева си позволи да се разходи гордо из стаята. И сигурно би продължила да разпръсква своето очарование, ако погледът й не падна върху електронния часовник в хола. Трябваше наистина да побързат, ако не желаеха да си навлекат укорите на роднините, които ги очакваха за обед.

Емил не можеше да си намери място в къщи. Леда никаква я нямаше, а бе поканила на гости сестра си и зет си — съвсем скорошни младоженци, а също така и своя приятелка от студентските години с още някого — хора, които той изобщо не познаваше. Не, жена му наистина прекаляваше с болезнената си пристрастеност към експериментирането на новата теория за микси-вирусите. Поне да беше му заръчала какво да приготви за обед. А и къде се беше завряла Мая? Можеше да му помогне с нещо. Емил бутна вратата на видеостаята и видя дъщеря си, която се беше сгушила в един стол и толкова напрегнато следеше екрана, че не го усети. Емил бе готов да й се скара, че по цял ден си губи времето с глупави видеокасети, но в следващия миг зърна една сцена от филма, който се прожектираше, и някъде дълбоко, сред най-ревностно скътаните му спомени, изплува видение: двама малчугани със затаен дъх седят пред холовизора и поглъщат любимите си серии за приключенията на космическите герои Аскей и Анрой. След толкова години спомените оживяха и той тихо приседна до Мая и също впери поглед в екрана…