Асен Милчев - Улеят на времето

— Благодаря ти, Аскей. Скоро пак ще се видим и чуем, нали? Успешен старт!

Светлината от аудиовизуалната стена угасна. Аскей отидело радарната инсталация в дъното на лабораторията и проследи кораба на Анрой, който със светкавична бързина се отдалечаваше от повърхността на безжизнената планета. «Прощавай, приятелю — прошепна той. — Измамих те, за да те спася. Нямам друг изход, повярвай ми. И на мен ми се живее. Но тук намерих живи организми — нов екипаж, който трябва да стигне невредим до Земята. Това е толкова важно за хората…» И Аскей посегна към дистанционното управление на ракетния автопилот.

Още една синя светкавица проблесна върху екрана на радара.

Аскей погледна часовника си и кимна доволен. След един час космическите кораби щяха да влязат в Улея на времето — междугалактичния канал, по който в определени периоди се преливаше материя от Сигма-галактиката.

Видеостаята се освети отново.

— Татко, ти си бил тука — изненада се Мая. — Не съм те усетила кога си дошъл.

— Пренесох се трийсетина години назад — усмихна се носталгично Емил. — Тогава с моя най-добър приятел Стефан Кречет, дето работи на спътниците на Марс, също като тебе се захласвахме пред приключенията на Аскей и Анрой.

— А възможно ли е наистина да се прехвърля материя от една звездна система към друга по необикновения междугалактичен канал Улей на времето?

— По онова време дискусиите на тази тема бяха на мода. После споровете около Улея на времето позаглъхнаха, но не и за нас със Стефан.

— Колко интересно, татко! И от какво се вълнувахте?

— Решихме, че може би Улеят на времето не е непременно някъде в пространството. Нима при нас, на Земята, няма също такъв Улей, в който неусетно се подхлъзват мнозина?

Мая погледна баща си с недоумение.

— Да, да — поклати глава той. — Улей, където попадат безличните хора, за които времето няма стойност. Те живеят ден за ден, плуват по повърхността на живота и все повече и повече затъват в алчния Улей, който ги отнася към забравата… Тогава умувахме за Времето и Пространството. Дали взаимно не се преливат? Къде е мястото на човешкия живот във Вселената? Светът винаги е пълен със загадки, особено за младите. Но тях могат да ги прозрат само онези, които се държат далече от ненаситния Улей на времето — слабостта, безразличието, самодоволството, бездушието…

Вратата на видеостаята припряно се отвори.

— Ето къде сте били, заговорници такива — разцъфтя усмивката на Леда. — Идвайте веднага да ми помагате, че гостите ей сега ще пристигнат.

Дъщерята и бащата скочиха. Емил съвсем бе забравил, че до преди малко бе готов да вдигне скандал на жена си.

Цялата сутрин Аскол и Дияна трябваше да попълват анкетни карти за резултатите от работата си с последния модел на лъчевия мозъчен анализатор. Досадна и скучна работа. Главният компютър на Световната здравна организация очакваше данните, за да произнесе своята присъда — доколко безвредни и ефикасни са невропатологичните експерименти, които напоследък се провеждаха в клиниката на доктор Варо.

— Мисля, че достатъчно ни омръзна да стоим на едно място — заяви Аскол на Дияна, като изключи терминала. — Не е ли време да тръгваме за обед? Твоята някогашна съквартирантка ще ни чака.

— Да, да тръгваме. Трябва да свършим по-рано, че след около два часа е сеансът с Лирбо — напомни тя.

— Много интересен случай, нали? — съблече бялата си престилка от стерилна материя Аскол. — Смяташ ли, че страховите импулси са заседнали дълбоко в подсъзнанието му и не ще можем да ги извлечем с анализатора?

— Лирбо даде добри резултати по теста на Рябин-Хели. Засегната е само периферната част на мозъчната кора — отвърна Дияна, докато слизаха към двуместния електромобил, паркиран в двора на клиниката.

По координатите на жилището, където отиваха, Аскол програмира курса, настрои навигаторната минирадарна система за безопасно пътуване и натисна стартера. Сега можеха да продължат спокойно своя разговор. Колата щеше да се движи сама по избрания маршрут из улиците на града.

— Вчера, докато те нямаше, в лабораторията по импулсна неврология отново идваха ония от дружеството на здравните пуритани — подхвана Дияна.

— И какво искаха?

— Заплашваха ни. Престъпяли сме всякакви норми на професионалната лекарска етика, като сме въздействували с външни непроверени средства върху висшата нервна дейност на човека. Щели сме да осакатим нашите пациенти, които ни се предоверявали. Манипулирали сме със съвестта на хората.