Айзък Азимов - Роботите на зората

Земята! Бейли копнееше за Градовете.

Жискар влезе първи в имението, а Данил протегна ръка, за да предпази Бейли от падане.

Разбира се! Жискар разузнаваше.

Честно казано, същото правеше и Данил. Неговият поглед кръстосваше терена наоколо с такава острота и съсредоточеност, каквато никое човешко същество не би могло да постигне. Бейли беше сигурен, че роботът не пропуска нищо. (Той се зачуди, защо не правеха роботите с четири очи, разположени на равни интервали по обиколката на главите им, или пък с оптична лента, която да ги препасва. При Данил това не можеше да се очаква разбира се, след като неговата външност трябваше да е хуманоидна, но защо не при Жискар? Или може би това водеше до усложнения в приемането на образа, с което позитронните връзки не можеха да се справят? За момент Бейли доби смътна представа за трудностите, които изпълваха живота на роботиците.)

Жискар се появи на вратата и кимна. Ръката на Данил упражни впечатляваща сила и Бейли тръгна напред. Врата зееше широко отворена.

В имението на Василия нямаше никакви ключалки. Бейли ненадейно си спомни, че не беше забелязал да има нито при Гладиа, нито при Фастълф. Рядката населеност и разделението спомагаха за реда и спокойствието. Без съмнение, обичаят аврорианците да не се натрапват един другиму, също играеше роля. А и като се замисли човек, вездесъщите роботи-телохранители представляваха много по-ефикасна защита от която и да било ключалка.

Силата, с която Данил държеше Бейли за горната част на ръката, го накара да спре. Отпред Жискар говореше приглушено с два робота, които приличаха доста на него самия.

Изведнъж ледени тръпки прободоха Бейли. Ами ако с някаква бърза маневра подменят Жискар с друг робот? Щеше ли да забележи подмяната? Щеше ли да различи двата робота? Нямаше ли да го оставят с робот, който да не е инструктиран специално да го охранява и който невинно щеше да го изложи на опасност, като при необходимост не реагира достатъчно бързо, за да го защити?

С овладян глас, Бейли се обърна спокойно към Данил:

— Тези роботи имат забележителна прилика, Данил. Можеш ли да ги различаваш?

— Разбира се, колега Илайджа. Имат различни модели на облеклата, а и кодовите им номера се различават.

— На мен ми изглеждат еднакви.

— Не сте свикнал да забелязвате такива разлики.

Бейли се вгледа отново в роботите.

— Какви кодови номера?

— Лесно ще ги видите, колега Илайджа, ако знаете къде да погледнете и ако очите ви имат по-голяма чувствителност в инфрачервената област, отколкото човешките.

— Е, тогава бих изпаднал в затруднение, ако се наложи да ги идентифицирам, нали?

— Съвсем не, колега Илайджа. Можете просто да попитате робота за името и неговия сериен номер. Той ще ви го каже.

— Дори и да са го инструктирали да дава фалшив номер?

— Защо да го инструктират така?

Бейли реши да не обяснява.

Във всеки случай, Жискар се връщаше при тях.

— Сър, ще ви приемат — каза той. — Насам, моля.

Двата робота от имението ги поведоха. Зад тях вървяха Бейли и Данил, който продължаваше да държи Бейли с превантивна цел.

Най-отзад остана Жискар.

Двата робота спряха пред една двойна врата, която се отвори автоматично в двете посоки. Стаята беше обляна от слаба, сивкава светлина — дневна светлина, която се промъкваше иззад дебелите завеси.

Бейли успя да различи не много ясно малка човешка фигура, полу-седнала във висок стол и с подпрян лакът на някаква маса, разположена по протежението на стената.

Бейли и Данил влязоха и Жискар ги последва. Вратата се затвори, при което стаята притъмня още повече.

Женски глас остро отекна:

— Елате по-наблизо! Останете на място!

И стаята се изпълни с истинска дневна светлина.

Бейли премигна и погледна нагоре. Таванът беше стъклен и през него се виждаше слънцето. Странно, но то светеше толкова слабо, че човек можеше спокойно да го погледне, въпреки, че това не се отразяваше на силата на светлината в стаята. Вероятно стъклото (или каквото представляваше прозрачният материал) разсейваше светлината, без да я абсорбира.

Бейли сведе поглед към жената, която заемаше все същата поза на стола, и попита:

— Д-р Василия Фастълф?

— Д-р Василия Алиена, ако искате моето цяло име. Не заемам чужди имена. Можете да ме наричате д-р Василия. Това е името, с което съм позната в Института. — Твърде резкият й глас омекна — А ти как си, стари ми приятелю Жискар?

Жискар отвърна с тон, който странно се различаваше от обичайния: