Айзък Азимов - Робот АЛ-76 се е заблудил

Когато Джонатан Куел нахлу през вратата, на чиято табелка пишеше „Главен управител“, погледът му зад очилата без рамки не предвещаваше нищо добро.

Той стовари една папка върху бюрото и каза задъхано:

— Най-добре погледни това!

Сам Тоб прехвърли пурата от единия ъгъл на устата си в другия и даде око надолу. Ръката му отсъстващо премина през небръснатата буза.

— По дяволите! — избухна. — Какво искат да кажат?

— Искат да кажат, че сме им изпратили пет робота от клас АЛ — обясни Куел, макар съвсем да не беше нужно.

— Изпратихме шест — каза Тоб.

— Именно! Но до тях са стигнали само пет. Току-що получихме серийните номера. АЛ-76 липсва.

Столът на Тоб отхвърча назад и се претърколи, докато той изправяше масивното си туловище и бавно, но сигурно набираше скорост по посока на вратата. Пет часа по-късно — след като фабриката бе обърната отвътре навън, от монтажните зали до вакуумните камери, и едва когато всеки един от двестате работници беше преминал през мелачката от въпроси, обленият в пот и изгубил присъствие на духа Тоб най-сетне се предаде и изпрати спешно съобщение до централата в Шенектъди.

По този начин състоянието, което лесно можеше да се определи като твърде близко до паника, избухна и там. За пръв път в историята на корпорация „Юнайтед Стейтс Робот енд Меканикъл Мен“ нейно творение бе успяло да се изплъзне и да избяга някъде сред външния свят. Не беше само фактът, че според закона присъствието на какъвто и да е робот извън пределите на лицензираните фабрики на Земята беше забранено. Законът може да бъде заобиколен. По-голяма тревога будеше изявлението на един от математиците от изследователските лаборатории. А той каза:

— Този робот е създаден, за да провежда разчистване на Луната. Позитронният му мозък е проектиран единствено за взаимодействие с условията там. На Земята това чудо ще получава най-малко по седемдесет и пет швинтильона сетивни възприятия в секунда, а това вече е непредвидено. Никой не може да каже със сигурност как ще реагира под такъв натиск. Никой! — При което математикът избърса с опакото на ръката внезапно плувналото си в пот чело.

Само след час един стратолет беше отпътувал за завода във Вирджиния. Инструкциите бяха ясни:

— Намерете този робот и го намерете бързо!

АЛ-76 се чувстваше наистина объркан! Всъщност объркването беше единственото впечатление, успяло да се запази в неговия деликатен позитронен мозък. Усещането се бе появило още когато откри, че се намира на това странно място. Ала как беше стигнал дотук — нямаше никаква представа. Всичко отдавна се бе превърнало в пълна каша.

Под краката му имаше зелена настилка, а навсякъде около него се издигаха кафяви стълбове, завършващи по върховете си с още от същия зелен цвят. А и небето беше синьо вместо черно. Слънцето си бе наред — кръгло, жълто и нагорещено, но къде бяха каменните образувания по повърхността? И къде се бяха дянали огромните кратери с размерите на планини?

Зелено под него и синьо над главата му. Звуците също бяха необичайни. Вече бе прекосил течаща вода, която стигаше почти до кръста му. Водата също беше синя, но студена и мокра. А когато от време на време му се случваше да подминава хора, бе забелязал, че не носят космически скафандри, както постановяваше правилникът. Още по-странното беше, че веднага щом го забележеха, хората започваха да крещят и да бягат.

Един човек дори вдигна пушка срещу него, а куршумът бе просвистял съвсем близо главата му. След това човекът също си бе плюл на петите.

Въобще не можеше да си спомни колко дълго се е лутал по този начин, додето най-сетне едва не се сблъска с колибата на Рандолф Пейн, недалеч от градчето Ханафорд. Колкото до самия Рандолф Пейн, той тъкмо клечеше пред вратата на бараката си. В едната си ръка държеше отверка, а в другата — изкривена тръба. Между коленете му се намираха печалните развалини на нещо, което най-вероятно в предишния си живот бе изпълнявало ролята на прахосмукачка.

Пейн си тананикаше. По природа той беше весела птичка, а и настроението му винаги се подобряваше, когато отиваше да поживее в бараката си. Естествено, имаше къде да живее и в Ханафорд, но онзи дом там до голяма степен бе окупиран почти изцяло от благоверната му съпруга — факт, за който Пейн мълчаливо, но искрено съжаляваше. Единствено моментите, в които успяваше да се оттегли на спокойствие в своята „супер луксозна кучешка колибка“, му позволяваха да въздъхне дълбоко и да се отдаде на всички забранени удоволствия, за които мечтаеше душата му: пушенето на воля и поправката на различни домакински уреди.