Айзък Азимов - Аз, роботът

Прегледах бележките си и те не ми харесаха. Бях прекарал три дни в предприятията на фирмата „Юнайтед Стейтс Роботс“, но със същия успех можех да си остана вкъщи и да прелистя „Енциклопедия Телурика“.

Казаха ми, че Сюзън Келвин е родена в 1982 година, което значи, че сега тя е на седемдесет и пет. Това е всеизвестно. Напълно логично е, че корпорацията „Юнайтед Стейтс Роботс енд Мъкеникъл Мен“ също е на седемдесет и пет години, защото тъкмо в годината, когато се е родила доктор Келвин, Лорънс Робъртсън основава предприятието, което след време става най-необикновеният индустриален гигант в човешката история. Но и това е всеизвестно.

На двайсет години Сюзън Келвин участвува в онзи семинар по психоматематика, на който доктор Алфрид Ланинг от „Ю. С. Роботс“ демонстрира първия подвижен говорещ робот. Това бил огромен тромав и грозен робот, миришещ на машинно масло и предназначен за мините, които проектирал да бъдат разработени на Меркурий. Но той можел да говори, и то смислено.

Сюзън не взела думата на този семинар; не се изказала и в последвалите бурни дискусии. С каменно изражение и хипертрофиран интелект, това момиче, необщително, безинтересно и безцветно, се бранело от един свят, който не му допадал. Но още тогава, следейки дискусиите, усеща как в нея се разгаря със студен пламък страстта към тези науки.

В 2003 година тя завършва Колумбийския университет и започва аспирантска работа по кибернетика.

Изобретените от Робъртсън позитронни мозъчни връзки затъмняват всичко, постигнато в средата на XX век в областта на изчислителните машини. Цели мили релета и фотоелементи отстъпват място на порестата платиноиридиева топка с размер на човешки мозък.

Сюзън се научава да изчислява параметрите, необходими за определяне на допустимите изменения в електронния мозък, и да разработва такива схеми, които дават възможност да се предвиди точно как ще реагира той на дадени дразнители.

В 2008 година тя получава докторат и постъпва в „Ю. С. Роботс“ като робопсихолог, с което става първият виден специалист в тази нова научна област.

По това време Лорънс Робъртсън е все още председател на корпорацията, а Алфрид Ланинг ръководи научноизследователската работа.

За петдесет години — пред собствения й поглед — човешкият прогрес изменя своето русло и прави скок.

Сега тя се оттегля от работа — доколкото това изобщо е възможно за нея. Във всеки случай позволила е на вратата на досегашния й кабинет да бъде поставена табелка с друго име.

Това е по същество всичко, което бях записал. Имах и дълъг списък с нейните публикации и с патентите на нейно име; имах и точната хронология на служебните й повишения. С една дума, знаех до най-малки подробности официалната й биография.

Но ми трябваше нещо друго. Очерците, които подготвях за „Интърпланътери Прес“, изискваха повече. Много повече.

И аз й обясних това.

— Доктор Келвин — казах колкото е възможно по-любезно, — хората не правят разлика между вас и „Ю. С. Роботс“, за тях това е едно и също. С вашата оставка се слага край на цяла една епоха и…

— Интересува ви човекът, живият човек, нали?

Тя не ми се усмихна. Имам чувството, че никога не се е усмихвала. Но острите й очи ме гледаха спокойно, без гняв. Усетих как погледът й ме прониза чак до тила и разбрах, че съм съвсем прозрачен за нея; и че всички са така прозрачни.

Но независимо от това отвърнах:

— Именно.

— Човекът у робота? Тук има някакво противоречие.

— Не, докторе, човекът у вас.

— Та и мен самата ме наричат робот. Сигурно вече са успели да ви кажат, че у мен няма нищо човешко.

Наистина ми бяха казали такова нещо, но по-добре би било да го премълча.

Тя стана от стола. Не беше висока и изглеждаше крехка. Последвах я до прозореца.

Канцелариите и заводите на „Ю. С. Роботс“ приличаха на малък добре планиран град. Той се разстилаше пред нас, равен като снимка от птичи полет.

— Когато постъпих тук. — подзе тя, — настаниха ме в малка стаичка в една сграда, която се намираше ей там, дето е сега пожарната. После събориха тази сграда — тогава вие още не сте били роден. В стичката работеха още трима души. На мен се падаше половин бюро. Всички роботи се произвеждаха в една сграда. Седмично производство — три броя. А вижте сега.

— Петдесет години не са малко време — казах аз, понеже не можах да измисля нищо по-свястно.

— Когато човек вече ги е преживял, те са миг — възрази тя. — Просто да се чудиш кога са се изнизали.