Айзък Азимов - Аз, роботът

През следващата седмица Уестън десет пъти се провиква: „Роби остава. Край!“, но всеки път гласът му звучеше все по-неуверено и тези думи се съпровождаха от все по-силно пухтене.

Накрая дойде денят, в който Уестън пристъпи с виновен вид към дъщеря си и й предложи да я заведе на един изключителен визивокс в градчето.

Глория плесна радостно ръде:

— А Роби може ли да дойде?

— Не, моето момиче — отвърна той и потръпна при звука на собствения си глас, — на визивокса не пускат роботи. Но когато се върнем, ще му разкажеш всичко.

Той произнесе последните думи със запъване и отвърна поглед встрани.

Глория се върна вкъщи преливаща от радост, защото визивоксът се оказа наистина необикновено зрелище.

Тя едва изчака баща си да гарира реактивния автомобил в подземния гараж.

— Да видиш сега, като разкажа на Роби, татенце. Ама така ще му хареса! Особено когато Франсиз Фран отстъпваше ле-е-екичко, ле-е-екичко назад и — аха! — да падне в ръцете на човека леопард, но успя да избяга. Татенце, на Луната има ли наистина човеци леопарди?

— Вероятно… няма — отвърна разсеяно Уестън. — Това е измислено само така, за смях.

Той не можеше да се мае повече около автомобила. Не можеше да избегне това, което предстоеше.

Глория затича през поляната.

— Роби! Роби!

Но изведнъж се спря при вида на красивото куче, което въртеше опашка пред антрето и я гледаше със сериозните си кафяви очи.

— Ах, какво хубаво куче! — Глория изкачи стъпалата, приближи се предпазливо до кучето и го погали. — За мене ли е, татенце?

Майката се присъедини към тях.

— За тебе е, Глория. Виж го какво е хубаво — мекичко и пухкавичко. И е много добро. Обича малки момиченца.

— Знае ли да играе разни игри?

— Разбира се. Знае всякакви номера. Искаш ли да видиш?

— Искам. Искам и Роби да го види. Роби-и-и! — Тя млъкна и сбърчи вежди. — Ако не се е сврял в стаята си, на. Сърди ми се, защото не го заведох на визивокс. Татенце, ще трябва ти да му обясниш. На мен може да не повярва, но ако ти му кажеш, ще разбере.

Уестън стисна устни. Погледна към жена си, но не успя да привлече погледа й.

Глория се завъртя на един крак и хукна по стълбите, крещейки:

— Роби-и-и! Ела да видиш какво са ми донесли мама и татко! Имам си куче. Роби-и-и!

След минута детето се върна уплашено.

— Мамо, Роби го няма в стаята. Къде е?

Никакъв отговор. Джордж Уестън се покашля и изведнъж прояви много голям интерес към плуващия по небето облак.

Гласът на Глория затрепера. Беше готова да се разплаче:

— Къде е Роби, мамо?

Госпожа Уестън седна и притегли нежно дъщеря си:

— Не се тревожи, Глория. Роби си е отишъл, струва ми се.

— Как така си е отишъл? Къде? Къде е отишъл, мамо?

— Никой не знае, миличка. Просто си е отишъл. Търсихме го, търсихме го, търсихме го, но не можахме да го открием.

— И какво, няма ли да се върне вече? — Очите й се разшириха от ужас.

— Може би скоро ще го намерим. Ще продължим да го търсим. А ти през това време си играй с това хубаво кученце. Я го виж! Казва се Мълния и може да…

Но очите на Глория вече преливаха от сълзи:

— Не искам това противно куче. Искам си Роби! Искам да ми намерите Роби.

Вече толкова я болеше, че тя не можеше да изрази чувствата си с думи, и ревна да плаче.

Госпожа Уестън потърси с поглед помощ от мъжа си, но той само пристъпваше мрачно от крак на крак и не откъсваше поглед от небето. Тогава тя сама се зае да утешава дъщеря си.

— Защо трябва да плачеш, Глория? Роби е само една машина, стара мръсна машина. Той не е живо същество.

— Не! Той е не никаква машина! — изкрещя настървено Глория, забравяйки граматиката. — Той е човек като теб и мен и е мой приятел. Искам да се върне, мамо. Ох, как искам да се върне.

Майка й въздъхна безпомощно и остави Глория да си потъгува сама.

— Нека се наплаче — каза тя на мъжа си. — Детската мъка не трае дълго. След няколко дни ще забрави изобщо, че този отвратителен робот е съществувал някога.

Но времето показа, че госпожа Уестън е попрекалила с оптимизма си. Разбира се, Глория престана да плаче, но престана и да се усмихва. Всеки ден ставаше все по-мълчалива и мрачна. Постепенно нещастният й вид започна да се отразява зле на госпожа Уестън и единственото, което я възпираше да отстъпи, беше невъзможността да признае своето поражение пред мъжа си.

Една вечер тя, кипяща от яд, влетя в гостната, тръшна се на един стол и скръсти ръце.

Мъжът й проточи врат и погледна над вестника: