Айзък Азимов - Аз, роботът

— Какво има, Грейс?

— Да му се не види и детето! Днес се принудих да върна кучето. Глория просто не може да го гледа, така ми каза. Ще ме подлуди това дете.

Уестън остави вестника и в погледа му проблесна искрица надежда.

— Дали… дали да не вземем пак Роби? Знаеш ли, това е напълно възможно. Ще вляза във връзка с…

— Не! — отсече тя мрачно — Не искам да чуя за това. Няма да се предадем толкова лесно. Детето ми няма да бъде възпитавано от робот, та ако ще да са нужни години, за да я отвикна от Роби.

Разочарован, Уестън вдигна пак вестника.

— Ако караме така още година, ще побелея преждевременно.

— Човек само помощ да чака от теб — отвърна тя студено. — Глория се нуждае от смяна на обстановката. Тук тя няма да забрави Роби, естествено. Как ще го забрави, когато всяко дърво и всеки камък й напомнят за него! Не зная дали бихме могли да изпаднем в по-глупаво положение. Представяш ли си — дете, което крее заради някакъв си робот!

— Не се отклонявай. Каква смяна на обстановката си измислила?

— Ще я заведем в Ню Йорк.

— В града! През август! Ти знаеш ли какво значи Ню Йорк през август? Непоносим ад.

— Милиони живеят в този ад.

— Защото няма къде да отидат. Иначе не биха останали там.

— Да, сега и на нас ни се налага да поживеем там. Заминаваме незабавно — още щом уредим едно-друго. В града Глория ще намери достатъчно развлечения и приятели, за да се съвземе и забрави тази машина.

— Господи! — изохка по-малката половинка. — Тези нажежени улици!

— Налага се — отвърна непреклонно тя. — Последния месец Глория е отслабнала пет паунда; здравето на дъщеря ми за мен е по-важно от твоето удобство.

— Да беше помислила за здравето на дъщеря си, преди да я лишиш от любимия й робот — избъбра той, но само под носа си.

Още щом й съобщиха за предстоящото преместване в града, у Глория се появиха признаци на подобрение Тя говореше рядко за това събитие, но винаги с радостно очакване. Започна да се усмихва отново и да яде почти с предишния апетит.

Госпожа Уестън преливаше от радост и не пропускаше нито една възможност да подчертае победата си над своя все още скептично настроен съпруг.

— Виждаш ли, Джордж, как ми помага да съберем багажа и бъбре, бъбре, ангелчето, сякаш е забравило всички тревоги. Аз нали ти казах — трябва да насочим вниманието й към нещо друго.

— Хм-м-м — последва скептичният отговор. — Дано си права.

Събирането на багажа приключи бързо. Квартирата в града беше вече готова и бяха наети двама местни жители — мъж и жена — да се грижат за къщата по време на тяхното отсъствие. Когато дойде време да тръгват, Глория изглеждаше съвсем както преди и нито веднъж не спомена името на Роби.

В отлично настроение цялото семейство се качи на въздушното такси, с което прелетяха до летището (Уестън би предпочел собствения си хеликоптер, но той беше двуместен и нямаше багажник). От летището взеха големия пътнически самолет.

— Ела тук, Глория — повика я госпожа Уестън. — Запазила съм ти място до прозореца, да можеш да гледаш.

Глория изтопурка радостно по пътеката, залепи нос на дебелото стъкло — носът й се превърна в бял кръг — и загледа напрегнато. Разнесе се ревът на двигателите. Глория беше още твърде малка, за да се уплаши, когато Земята се провали далеч долу, а тя самата стана два пъти по-тежка от обикновено; но беше достатъчно голяма, за да й бъде всичко това безкрайно интересно. Едва когато Земята се превърна в скърпено от различни парчета одеяло, тя се откъсна от прозореца и се обърна към майка си.

— Мамо, скоро ли ще стигнем в града? — попита тя, като разтриваше премръзналото си носле и следеше с любопитство как петното пара, останало на стъклото от дъха й, се свива постепенно и изчезва.

— След около половин час — каза майката и попита със сянка от тревога в гласа: — Не се ли радваш, че отиваме там? Знаеш ли колко ще ти хареса градът — с тези огромни сгради, много хора и толкова други интересни неща. Ще ходим всеки ден на визивокс и на цирк, и на плаж, и…

— Да, мамо — отвърна Глория, не особено въодушевена. В момента самолетът летеше над облаци и Глория биде погълната изцяло от тази необикновена гледка — облаци долу, а не горе. После небето наоколо се изчисти и тя се обърна към майка си със загадъчен вид, сякаш знаеше някаква тайна.

— Знам защо отиваме в града, мамо.

— Така ли? — госпожа Уестън беше озадачена. — Защо, миличко?

— Вие не ми казвате, защото искате да ме изненадате, но аз знам. — За миг тя остана прехласната пред собствената си проницателност, после се разсмя весело: — Отиваме в Ню Йорк, за да намерим Роби, нали? С детективи!