Айзък Азимов: Роботите на зората

Илайджа Бейли се озова в сянката на дървото и промърмори:

— Така си и знаех. Потя се.

Той постоя, изпъна се, избърса потта от веждите си с опакото на ръката, после се вгледа кисело във влагата по нея.

— Мразя потенето — каза той без да се обръща към никого, сякаш постулираше космически закон. И за сетен път се ядоса на Вселената, която правеше нещата едновременно жизнено необходими и неприятни.

Човек никога не се потеше (освен, разбира се, ако не пожелаеше) в Града, където температурата и влажността се контролираха напълно. Там никога не възникваше абсолютна необходимост тялото да функционира така, че производството на топлина да превишава отделянето й.

Виж, това беше цивилизовано.

Бейли се загледа в полето, където се беше пръснала групичка мъже и жени. В известен смисъл те бяха под негов надзор, повечето — младежи под двадесет години. Но имаше и хора на средна възраст, като него. Те копаеха несръчно и вършеха ред други неща, които по принцип се извършваха от роботи — и то далеч по-ефективно. Сега, обаче, на роботите беше наредено да стоят настрана и да чакат, докато човешките същества упорито се упражняваха.

В небето се стелеха облаци и за момент един от тях закри слънцето. Бейли несигурно погледна нагоре. От една страна това означаваше, че директното затопляне от слънцето (и потенето) шяха да спрат. От друга страна, дали нямаше вероятност да завали?

Това беше проблемът с откритото пространство. Човек вечно се люшкаше между неприятни алтернативи.

На Бейли винаги му изглеждаше странно как така относително малък по размери облак може да скрие слънцето изцяло, като затъмни Земята от хоризонт до хоризонт, и въпреки това по-голямата част от небето да си остане синя.

Той стоеше под балдахина от листа (един вид примитивна стена и таван, с успокояващата при допир здравина на кората) и се вгледа отново към групичката, изучавайки я с поглед. Веднъж седмично те излизаха тук, независимо какво беше времето.

А спечелваха и нови привърженици. Определено бяха повече на брой от неколцината смелчаци, които започнаха в началото. Градската управа, ако и да не им помагаше истински в начинанието, поне беше достатъчно любезна да не създава пречки.

На хоризонта отдясно на Бейли — източно, както можеше да се предположи по положението на следобедното слънце — се виждаха притъпените, многопръсти кули на Града, обградил всичко, заради което си заслужаваше да се живее. Бейли забеляза и едно малко, подвижно петънце, прекалено далече, за да може да се види ясно.

Начинът, по който то се движеше, и някои други белези, твърде неуловими, за да могат да бъдат описани, подсказваха недвусмислено, че това е робот. Бейли не се изненада. Повърхността на Земята извън Градовете беше царство на роботите, не на човешките същества — освен неколцината, които, подобно на него, мечтаеха за звездите.

Погледът му механично се върна обратно към копаещите звездомечтатели и се плъзна помежду им. Той можеше да разпознае и назове по име всеки един от тях. Всички работеха, всички се приучаваха да издържат на откритото пространство и…

Бейли се намръщи и промърмори:

— Къде е Бентли?

Откъм гърба му долетя жизнерадостен и леко запъхтян глас:

— Тук съм, татко.

Бейли рязко се извърна.

— Не прави така, Бен.

— Какво да не правя?

— Да се промъкваш така предателски зад гърба ми. Достатъчно ми е трудно да поддържам равновесието си на открито, че на всичкото отгоре да мисля и за изненади.

— Не съм се опитвал да те изненадам. Мъчно се вдига много шум, като ходиш по тревата. Какво да се прави. Не мислиш ли, че би трябвало да се връщаш, татко? Навън си вече от два часа. Мисля, че ти стига толкова.

— Защо? Защото съм на четиридесет и пет, а ти си един нищо и никакъв хлапак на деветнадесет? Мислиш си, че трябва да се грижиш за своя грохнал баща, нали?

— Да, май е така. Страхотно детективско прозрение. Караш направо по същество.

Бен се усмихна широко. Имаше кръгло лице, очите му искряха. Беше взел много от Джеси, помисли си Бейли, много от майка си. Имаше и малка следа от продълговатото и сериозно лице на самия Бейли.

И все пак, Бен мислеше като баща си. Случваше се да изпадне в мрачна сериозност, което недвусмислено показваше абсолютно законния му произход.