Айзък Азимов - Роботите на зората

Фастълф мълчеше и Бейли изпита мрачно задоволство от налагането на своята воля първо върху дъщерята, а после и върху бащата.

Но не знаеше, колко дълго можеше да продължава в този дух.

Бейли спря до вратата на аеромобила и твърдо отсече:

— Жискар, не искам прозорците да се затъмняват. Не искам да седя отзад. Искам да седна на предната седалка и да гледам навън. Тъй като ще бъда между теб и Данил, ще съм в достатъчна безопасност, освен ако не унищожат самата кола. А в такъв случай, ще унищожат и всички нас, и няма да има никакво значение, дали съм седял отпред, или отзад.

Жискар отвърна на силата, с която Бейли изрече това, като изпадна в още по-голяма учтивост.

— Сър, ако се почувствате зле…

— В такъв случай ще спрете колата и ще се прекача отзад, а вие ще затъмните прозорците. Може дори да не спирате. Ще се прекатеря от предната седалка в движение. Работата е там, Жискар, че за мен е важно да се запозная с Аврора колкото е възможно по-добре. Пък и във всеки случай, важно е да свикна с откритото пространство. Отправям това като заповед, Жискар.

— Колегата Илайджа — намеси се Данил — е съвсем прав, Жискар. Ще бъде в достатъчна безопасност.

Жискар, може би неохотно (Бейли не можеше да разчете изражението върху неговото не съвсем хуманоидно лице), отстъпи и седна при управлението. Бейли го последва и погледна през прозорците не толкова уверено, колкото беше прозвучал неговият глас. Все пак, близостта на роботите от двете му страни го успокояваше.

Колата се повдигна на въздушната възглавница от реактивните си двигатели и малко се позаклати, като че ли търсеше опора. Бейли усети, че го свива под лъжичката и се помъчи да не изпада в горчиво съжаление за своето смело представяне преди малко. Нямаше полза да си повтаря, че Данил и Жискар не проявяват никакви признаци на страх. Те бяха роботи, за които това чувство беше непознато.

В този момент колата рязко потегли напред и Бейли се притисна силно към седалката. За около минута той вече се движеше с такава скорост, с каквато едва ли беше пътувал с Експресната магистрала в Града. Отпред се простираше широк, обрасъл с трева път.

Скоростта му се струваше по-голяма заради факта, че вместо приветливите светлини и здания на Града, от двете му страни се ширеше море от зеленина и неправилни форми.

Бейли се постара да овладее своето дишане и да заговори непринудено, все едно, че няма нищо.

— Не забелязвам да минаваме покрай селскостопански земи, Данил — подхвърли той. — Струва ми се, че това е необработваема земя.

— Намираме се на територията на града, колега Илайджа — отвърна Данил. — Това са паркове и градини, които са частна собственост.

— Град? — Бейли не можеше да приеме тази дума. Той знаеше много добре, какво представлява един град.

— Еос е най-големият и най-важен град на Аврора. Той е първият, който са основали. Тук е седалището на законодателната власт на планетата. Председателят на Парламента живее тук в своето имение, покрай което скоро ще минем.

Не стига, че беше град, ами на всичкото отгоре и най-големият. Бейли се огледа от двете страни.

— Бях останал с впечатлението, че именията на Фастълф и Гладиа се намират в покрайнините на Еос. Мислех си, че вече сме минали очертанията на града.

— Съвсем не, колега Илайджа. Преминаваме през центъра. До края на града има още седем километра, а нашата крайна цел се намира на още четиридесет километра по-нататък.

— Центърът на града? Не виждам никакви здания.

— Те не са построени така, че да се виждат от пътя, но ако се вгледате между дърветата, може да забележите едно от тях. Това е имението на Фуад Лаборд, известен писател.

— Всички ли имения познаваш на външен вид?

— Те са въведени в паметта ми — тържествено поясни Данил.

— Няма движение по пътя. Защо?

— На дълги разстояния се пътува с въздушни автомобили или с коли на магнитна възглавница. Тримерните контакти…

— На Солария го наричат видеовръзка — прекъсна го Бейли.

— Тук също — в неофициални разговори, но ТВК е по-официалното наименование. По този начин се общува най-често. В крайна сметка, аврорианците обичат да ходят пеша и е съвсем естествено да извървят няколко километра, когато си ходят на гости, или отиват на делова среща, за която времето не е от първостепенно значение.

— А ние сме тръгнали за място, което се намира твърде далече, за да вървим пеша, но и твърде близо, за да вземем въздушен автомобил. Тримерна връзка не искаме, така че използваме наземна кола.