Айзък Азимов - Роботите на зората

— Като открия, че е невъзможно да се отхвърли даден възможен вариант — отвърна Бейли. — Това е началото на неговото установяване.

— Ами ако откриете, че е невъзможно да отхвърлите другата част на възможния вариант, за който така тайнствено споменахте?

Бейли сви рамене.

— Преди да си загубим времето в размишления върху това, трябва да се срещна с вашата дъщеря.

Фастълф изглеждаше подтиснат.

— Добре, мистър Бейли, направих това, за което ме помолихте, и се опитах да влезна във връзка с нея. Наложи се да я събудя.

— Искате да кажете, че тя живее от другата страна на планетата, където сега е нощ? Не се сетих по-рано. — На Бейли му стана досадно. — Боя се, че съм дотолкова глупав, че си въобразявам, че се намирам все още на Земята. В подземните Градове, денят и нощта губят своето значение. Имаме единно стандартно време.

— Не е толкова страшно. Еос представлява центъра по роботика на Аврора и почти няма роботик, който да не живее в него. Тя просто спеше и очевидно събуждането не се отрази добре на нейното настроение. Не пожела да говори с мен.

— Обадете й се пак — настоя Бейли.

— Говорих с робота-секретар и последва неудобна размяна на съобщения. Тя ми даде да разбера съвсем ясно, че няма да говори с мен по никакъв начин. Беше малко по-отстъпчива спрямо вас. Роботът ми предаде, че тя ви отпуска пет минути по своя частен предавателен канал, ако решите да й се обадите… — Фастълф погледна часовниковата лента на стената — …след половин час. Няма да се срещне лично с вас при никакви условия.

— Условията са недостатъчни, както и времето. Трябва да се срещна с нея лично за колкото време се наложи. Обяснихте ли й колко е важно това, д-р Фастълф?

— Опитах се. Не я интересува.

— Вие сте й баща. Сигурно…

— Тя е далеч по-склонна да промени своето решение заради един случайно избран непознат, отколкото заради мен. Ясно ми беше, така че използвах Жискар.

— Жискар?

— О, да. Жискар е неин голям любимец. Докато следваше роботика в университета, тя си позволи да коригира неговото програмно обезпечение в някои незначителни отношения. Нищо не сближава толкова много човека с един робот — освен, разбира се, методът на Гладиа. Жискар като че ли се беше превърнал в нейния Андрю Мартин…

— Кой е Андрю Мартин?

— Кой е бил, не кой е — поправи го Фастълф. — Никога ли не сте чували за него?

— Никога!

— Колко странно! Всички тези наши древни легенди са тръгнали от Земята, а на Земята те са непознати. Андрю Мартин е бил робот, който смятат, че постепенно, стъпка по стъпка, се е превърнал в хуманоид. Определено, преди Данил е имало и други хуманоидни роботи, но те всички са били прости играчки — малко над обикновените автомати. Независимо от това, за способностите на Андрю Мартин се носят главозамайващи предания — сигурен признак за легендарния произход на историята. Има и една жена, която присъства неизменно в легендите и обикновено се нарича Литъл Мис. Много е сложно да ви обяснявам сега цялата история, но предполагам, че на Аврора едва ли има някое малко момиченце, което да не си мечтае да бъде Литъл Мис и да си има робот като Андрю Мартин. С Василия беше така, а Жискар беше нейният Андрю Мартин.

— Е, и?

— Помолих роботът да й предаде, че Жискар ще ви придружи. Тя не го е виждала от години и сметнах, че така ще я подмамя да се срещне с вас.

— Но, предполагам, че не успяхте.

— Не успях.

— Тогава ще трябва да измислим нещо друго. Трябва да има начин да я накараме да се срещне с мен.

Фастълф каза:

— Може би ще ви хрумне нещо. След няколко минути ще я видите по триизмерния канал и ще разполагате с пет минути да я убедите, че трябва да ви види лично.

— Пет минути! Какво мога да направя за пет минути?

— Не знам. В края на краищата, по-добре това, отколкото нищо.

Петнадесет минути по-късно, Бейли стоеше пред тримерния екран, готов да се срещне с Василия Фастълф.

Д-р Фастълф беше излезнал, след като каза със суха усмивка, че в негово присъствие дъщеря му сигурно щеше да е по-малко отстъпчива. Данил също го нямаше. Само Жискар беше останал да прави компания на Бейли.

— Тримерният канал на д-р Василия е настроен за приемане — каза Жискар. — Готов ли сте, сър?

— Толкова, колкото бих могъл да бъда — отвърна мрачно Бейли. Беше отказал да седне, като смяташе, че прав ще изглежда по-внушително. (Колко ли внушителен можеше да изглежда един землянин?)

Екранът се освети, докато останалата част от стаята притъмняваше, и на него се появи жена. Отначало не беше много но фокус. Тя стоеше с лице към него, а дясната й ръка се подпираше на лабораторна маса, отрупана с диаграми. (Без съмнение, тя също имаше намерение да изглежда внушително.)