Айзък Азимов - Роботите на зората

— Е добре, ще предизвестя Гладиа. — Той се обърна, поспря, после се обърна пак. — Но, мистър Бейли…

— Да, д-р Фастълф?

— Снощи ми казахте, че положението е достатъчно сериозно, за да спестявате на Гладиа неудобствата, които могат да възникнат за нея. Изтъкнахте, че са заложени далеч по-важни неща.

— Така е, но можете да разчитате, че няма да я тревожа, ако това е възможно.

— Нямам предвид Гладиа. Просто искам да ви предупредя, че този съществено важен подход би трябвало да го разширите и в случая с мен. Не бих искал да се притеснявате заради моето лично спокойствие, или гордост, ако успеете да говорите с Василия. Не очаквам някакви резултати, но ако все пак поговорите с нея, ще понеса всички произтичащи от това притеснения, а вие не трябва да се мъчите да ми ги спестите. Разбирате ли?

— Да си призная, д-р Фастълф, никога не съм имал намерение да ви спестявам нещо. Ако трябва да избирам между вашето притеснение, или срам от една страна, и благополучието на политическата ви кариера и благополучието на моята планета от друга, не бих се поколебал и за момент да ви засрамя.

— Отлично! И, мистър Бейли, трябва да разширим този подход и спрямо вас самия. Вашето спокойствие също не бива да ни пречи.

— В това отношение нямах избор, още щом ме доведохте тук, без да поискате моето съгласие.

— Имам предвид нещо друго. Ако след един разумен период от време — не дълъг, просто разумен период от време — не напреднете в решението на проблема, ще трябва, в края на краищата, да обсъдим възможността за психосондиране. Вероятно ако успеем да разберем какво знае вашият мозък, без вие самият да знаете, че го знае, това ще бъде нашият последен шанс.

— Може да не знае нищо, д-р Фастълф.

Фастълф тъжно погледна Бейли.

— Съгласен съм. Но, както казахте по повод възможността Василия да свидетелства против мен — ще го мислим, когато му дойде времето.

Той се обърна и излезе от стаята.

Бейли замислено гледаше след него. В този момент му се струваше, че ако напредне, ще се сблъска с физическа разправа от неизвестен — но вероятно опасен — вид. А ако не напредне, щеше да се сблъска с психосондата, което едва ли беше по-доброто.

— Йосафате! — измърмори той лекичко под носа си.

Разходката до Гладиа му се стори по-къса, отколкото предния ден. Отново беше слънчево и приятно, но гледката беше съвсем различна. Слънцето грееше от противоположната страна, разбира се, и обагряше всичко в малко по-различни цветове.

Може би сутрин растенията не изглеждаха както вечерта, а и ухаеха по-различно. Бейли си спомни, че подобна мисъл му е минавала през ума и по повод растенията на Земята.

Данил и Жискар отново го придружаваха, но вървяха по-наблизо до него и не изглеждаха толкова нащрек.

— Тук слънцето през цялото време ли грее? — безцелно запита Бейли.

— Не, колега Илайджа — отвърна Данил. — Ако беше така, това би било пагубно за растителния свят и следователно за човечеството. Всъщност, прогнозата е, че през деня облачността ще се засили.

— Какво беше това? — попита стреснато Бейли. Малко животно със сива козина стоеше свито в тревата. Щом ги видя, заподскача в обратна посока.

— Заек, сър — отвърна Жискар.

Бейли се отпусна. Беше ги виждал по полето на Земята.

Този път Гладиа не ги посрещна на вратата, но очевидно ги очакваше. Когато един робот ги въведе вътре, тя не стана, а каза с нещо средно между яд и умора в гласа си:

— Д-р Фастълф ме предупреди, че трябвало да говориш пак с мен. Какво има сега?

Носеше рокля, която прилепваше плътно по нейното тяло и очевидно под нея не носеше нищо. Косата й беше отметната назад в безпорядък, а лицето й бе мъртвешки бледно. Изглеждаше още по-посърнала в сравнение с предния ден и явно през нощта почти не беше мигвала.

Като си спомни, какво беше станало предния път, Данил въобще не пристъпи прага на стаята. Жискар обаче влезе, огледа се с остър поглед и се оттегли в една от нишите на стената. Един от роботите на Гладиа стоеше в друга ниша.

— Ужасно съжалявам, Гладиа — рече Бейли, — че трябва отново да те безпокоя.

Гладиа не реагира на забележката.

— Снощи забравих да ти кажа, че след като стопят Джендър, разбира се, ще го рециклират за нуждите на завода за роботи. Предполагам, че ще е забавно, когато всеки път виждам току-що произведен робот, да знам, че той носи в себе си много от атомите на Джендър.

— Когато умрем — философски заяви Бейли, — самите нас ни рециклират — и кой знае каква част от нечии атоми носим ти и аз в този момент, или в кого ще преминат един ден нашите.