Уилям Гибсън - Невромантик

— Боли ли? — запита той.

— Можех да полежа и още една нощ при Чин.

— Зъболекаря ти?

— Същия тоя. Много дискретно. Половината блок е негов, пълна болница. Кърпи самураи. — Тя закопчаваше ципа на чантата си. — Да си бил някога в Стамбул?

— Веднъж, за ден-два.

— Не се променя — каза тя. — Грозен стар град.

— Беше същото, като тръгнахме за Чиба — разказваше Моли, гледайки през прозореца на влака към опушения промишлен лунен пейзаж. На хоризонта червени светлини предупреждаваха самолетите да не прелитат близо до термоядрената електроцентрала. — Бяхме в Лос Анджелос. Той дойде и каза „Тръгваме“, и хвръкнахме за Макао. Когато стигнахме, отидох да цакам фантан в Лисабон, а той се прехвърли през Жонгшан. Следващия ден вече си играехме на призраци с теб в Нощния град. — Тя измъкна копринена кърпичка от ръкава на черното си яке и се зае да полира присадките. Пейзажът на северен Спрол събуждаше объркани спомени от детството в Кейс, мъртва трева, стърчаща от пукнатините в ръбата плоча автомагистрален бетон.

Влакът започна да спира на десет километра от летището. Кейс наблюдаваше как слънцето изгрява над пейзажа на детството му, над напуканата шлака и ръждивите покриви на рафинериите.

В Бейоглу валеше, и наетият мерцедес се плъзгаше покрай зарешетените и мрачни прозорци на предпазливи гръцки и арменски златари. Улиците бяха почти празни, само няколко облечени в тъмно фигури изпращаха с поглед колата от пресечките.

— Някога това е била процъфтяващата европейска част на Отомански Истанбул — мъркаше колата.

— И после е затънала — обади се Кейс.

— Хилтънът е в Джумхуриет Кадеси — каза Моли. Тя се беше облегнала на сивия ултрадерматин на облицовката.

— И как така Армитаж лети сам? — запита Кейс. Главата го болеше.

— Щото ти му дойде до гуша. И си на път да дойдеш и на мен.

Той смяташе да й разкаже историята на Корто, но се отказа. Беше използувал в самолета приспивателен дерм.

Пътят от летището насам беше абсолютно прав, като сръчен разрез, разтворил града през средата. Беше гледал как се плъзгат назад дървени квартири с недодялани кърпени стени, кооперации, аркологии, мрачни жилищни строежи, още стени от рекламни пана и ръждясало желязо.

Финландецът, в нов костюм от Шинджуку, сарари черен, ги чакаше кисело във фоайето на Хилтън, закотвен във велурено кресло сред море от бледосини завеси.

— Исусе — каза Моли. — Плъх в официален костюм.

Те прекосиха фоайето.

— Колко взе, за да дойдеш чак тук, Финландецо? — Тя остави торбата си до креслото. — Сигурно по-малко, отколкото за да навлечеш костюм, а?

Горната устна на Финландеца се дръпна назад.

— Недостатъчно, сладуранке. — Той й подаде магнитен ключ, закачен за кръгло жълто номерче. — Вече сте регистрирани. Хончото е нагоре по стълбите. — Той се огледа. — Шибан град.

— Измъкнат ли те изпод купола, веднага хващаш агорафобия. Просто си представи, че това е Бруклин или нещо от сорта. — Тя завъртя ключа около пръста си. — Като паж ли си тук, или какво?

— Трябва да проверя имплантите на няколко типове.

— К’во става с дека ми? — запита Кейс.

Финландецът се намръщи.

— Съблюдавай протокола. Питай шефа.

Пръстите на Моли се размърдаха в сянката на якето й, свиха се за миг в знак. Финландецът се вгледа, след това кимна.

— Да — каза тя. — Знам кой е. — Кимна с глава към асансьорите.

— Напред, жокей.

Кейс я последва с двете чанти.

Стаята им спокойно можеше да бъде сбъркана с онази в Чиба, където Кейс беше видял Армитаж за пръв път. Той застана до прозореца, в сутрешната светлина, почти очаквайки да види Токийския залив. От другата страна на улицата имаше друг хотел. Продължаваше да вали. Няколко писари бяха намерили убежище по входовете, старите им гласопринтери бяха обвити в парчета чист найлон, доказателство, че писаното слово все още се радва тук на известен престиж. Това беше мудна страна. Кейс гледаше как матовочерен ситроен с примитивен водородно-клетъчен двигател изповръща петима мрачни турски офицери в измачкани зелени униформи. Те влязоха в хотела отсреща.

Хвърли поглед назад към леглото, към Моли, и се удиви на нейната бледност. Беше оставила микропоровата шина на леглоплочата на техния последен етаж, до трансдермалния индуктор. Очилата й отразяваха част от осветлението на стаята.

Сграбчи телефона, преди той да успее да звънне втори път.

— Радвам се че сте будни — каза Армитаж.