Уилям Гибсън - Невромантик

— Сигурно са го пъхнали пак в хладилника. Размразяване при нужда.

— Окей, — каза Кейс, — знаем, че Армитаж получава благините си от ИИ наречен Ледомлък. И какъв е изводът?

— Дотук никакъв, — отвърна Моли, — само че имаш и малка странична идейка. — Тя измъкна сгъната лента хартия от джоба си и му го подаде. Той я отвори. Мрежови координати и кодове за достъп.

— К’во е това?

— Армитаж. База данни за него. Купено от Модерните. Отделна сделка. Къде се намира?

— Лондон — каза Кейс.

— Пробий я — разсмя се тя. — Спечели си шансовете за промяна на положението.

Кейс чакаше метрото през СОБА на претъпкания перон. Моли се беше върнала обратно на високия етаж преди часове с конструкта на Платото в зелената си чанта, и Кейс оттогава непрекъснато пиеше.

Смущаващо беше да мисли за Платото като за конструкт, хардуерна ROM касета със записаните познания, хрумвания, шантавини на мъртвец… Влакът пристигна с грохот по черната индукционна ивица. От пукнатините в тавана на тунела се процеди фин прах. Кейс се промуши в най-близката врата и прехвърли вниманието си върху пътниците, докато се возеше. Двойка Учени на Христа с хищен вид се промъкваха към три млади технички, които носеха стилизирани холограми на вагина на китките си, и влажното розово блестеше под яркото осветление. Техничките облизваха нервно перфектните си устни и наблюдаваха Учените на Христа изпод спуснатите си металически клепачи. Приличаха на високи, екзотични тревопасни животни, полюлявайки се грациозно и несъзнателно при клатенето на влака, с високите си токчета като полирани копита върху сивия метал на пода на вагона. Преди да успеят да се пръснат, побягвайки от мисионерите, влакът стигна до спирката на Кейс.

Той прекрачи навън и мярна сиянието на бяла холографска пура, окачена на стената на спирката. Под нея пулсираше СВОБОДНАТА СТАНЦИЯ с изкривени букви, подражаващи на японски йероглифи. Той се промуши през тълпата и застана под нея, изучавайки я. ЗАЩО ДА ЧАКАТЕ?, пулсираше надписът. Бяло вретено с тъпи краища, обсипано и набучено с мрежи, радиатори, докове, куполи. Беше виждал рекламата, но не я беше забелязвал. С кибердека си той можеше да достигне базите данни в Свободната станция така лесно, както и Атланта. Пътуването е работа за месото. Сега обаче той забеляза мъничката сигла, с размера на малка монета, втъкана в долния ляв корнер на светлинното платно на рекламата: Т-А.

Върна се обратно на последния етаж, потънал в спомени за Платото. Беше прекарал повечето от деветнадесетото си лято в „Джентълменът-Мухльо“, пиейки скъпа бира и наблюдавайки жокеите. Тогава все още не беше докосвал кибердек, но вече знаеше какво иска. В „Мухльото“ имаше поне още двадесет млади надежди, бачкащи старателно като момчета за всичко на някой жокей. Няма друг начин да научиш занаята.

Всички бяха чували за Поли, червеновратият жокей от Атлантското гето, получавал мозъчна смърт зад черния лед. Историите — кратички, улични, единствените достъпни — казваха твърде малко за него, освен че беше направил невъзможното. „Велико нещо,“ каза срещу една бира на Кейс друга от надеждите, „но кой е в течение? Чух, май някаква бразилска платена мрежа. Във всички случаи, бил е мъртъв, пълна мозъчна смърт.“ Кейс гледаше през претъпкания бар към набития мъж с риза и някакси оловен оттенък на кожата.

— Пич, — щеше да му каже Платото няколко месеца по-късно в Маями, — аз съм кат’ онея, големите шибани гущери, стопляш ли? Дето са с по два шантави мозъка, един в главата и един в опашката, да мърда задните крака. Тряснах се в оня черен боклук, и сега просто добрия стар опашен мозък действа и продължава да влачи.

Елитът на жокеите в „Мухльото“ избягваше Поли заради някаква странно групово безпокойство, почти подозрение. Маккой Поли, един Лазар на киберпространството.

И накрая сърцето му го беше довършило. Допълнителното му руско сърце, присадено във военнопленически лагер по време на войната. Беше отказал да го замени, оправдавайки се, че характерният му ритъм поддържа чувството му за време. Кейс опипа парчето хартия, което му беше дала Моли, и тръгна нагоре по стълбите.

Моли дремеше върху темперопора. Прозрачната шина обвиваше крака й от подбедрицата до няколко милиметра под тялото. Кожата под твърдия микропор беше напръскана със синини, черният оттенък преминаваше в грозно жълто. Осем дермадиска, всеки с различен размер и цвят, бяха подредени в права линия над лявата й китка. До нея лежеше трансдермален индуктор „Акай“, фините му червени жички бяха свързани към входните троди под шината.