Уилям Гибсън - Невромантик

Терзибашиян каза нещо на гръцки или на турски и атакува нещото. Ръцете му бяха разперени като на човек, който се опитва да скочи през прозореца. Той премина през нещото и се натъкна на блясъка от пистолетен изстрел от мрака оттатък кръга светлина. Парчета камък свирнаха край главата на Кейс; Финландеца го дръпна надолу, на земята.

Светлината от покрива изчезна, оставяйки го сред объркани послеобрази на блясъка на изстрела, чудовището и белия лъч. Ушите му бучаха.

След това светлината се върна, плъзгайки се, претърсвайки сенките. Терзибашиян се беше подпрял на стоманена врата, лицето му беше много бяло в светлината. Държеше се за лявата китка и гледаше как от рана на нея капе кръв. Блондинът, отново цял и неокървавен, лежеше в краката му.

Моли излезе от сянката, цялата в черно, с флетчера в ръка.

— Използувай радиото — каза арменецът през стиснати зъби. — Повикай Махмуд. Трябва да се махнем оттук. Това не е хубаво място.

— Тоя дребосък почти го направи — каза Финландеца. Колената му пукаха, докато се изправяше, тупайки безрезултатно крачолите си. — Гледаше шоуто на ужаса, нали? Не и сладура, дето се изниза от сцената. Направо готино. Добре, помогнете им да го извлекат оттука. Налага се да сканирам всичкото това оборудване, преди да се е събудил, да е сигурно, че стоката си струва парите на Армитаж.

Моли се наведе и вдигна нещо. Пистолет.

— Намбу — каза тя. — Приятно оръжие.

Терзибашиян изтърва кратък стон. Кейс забеляза, че повечето от средния му пръст липсва.

Градът беше обвит в предизгревно синьо. Тя каза на мерцедеса да ги откара до Топкапъ. Финландеца и огромен турчин на име Махмуд бяха прибрали Ривиера, още в безсъзнание, от алеята. След минути един прашен ситроен пристигна за арменеца, който изглеждаше на ръба на припадъка.

— Задник такъв! — насоли го Моли, отваряйки му вратата на колата. — Да беше си висял на мястото. Бях го нацелила от момента, в който се изниза. — Терджибашиян я зяпна. — Така или иначе, нямаме повече работа с теб. — Тя трясна вратата. — Попаднеш ли ми пак на пътя, ще те убия — добави право в бялото лице зад тъмното стъкло. Ситроенът избоботи надолу по алеята и зави тромаво по улицата.

Мерцедесът тихо бръмчеше през Истанбул, докато градът се пробуждаше. Минаха покрай тунелния терминал на Бейоглу и профучаха покрай лабиринтите от изоставени задни улици и полусринати къщи, които напомняха отдалечено на Кейс Париж.

— Какво е това? — попита той Моли, докато мерцедесът се паркираше край градините, които обкръжават Сераглиото. Той гледаше тъпо към бароковия конгломерат от стилове, наречен Топкапъ.

— Нещо като частен публичен дом за Краля — каза тя и се измъкна, протягайки се. — Държал доста жени тук. Сега е музей. Нещо от сорта на магазина на Финландеца, всичките тия работи просто са подредени вътре, големи диаманти, мечове, лявата ръка на Йоан Баптиста…

— Като в медицинска камера?

— Тцъ. Мъртва. Турена вътре в някаква ръка от бронз, с кукичка от едната страна, та християните да я целуват за щастие. Отвоювали я тези от християните преди сигурно един милион години, и никога не чистят тъпата джунджурия, щото била неверническа реликва.

Из градините на Сераглиото ръждясваха черни железни елени. Кейс вървеше до нея, гледайки как върховете на ботушите й мачкат неподстригваната трева, попарена от ранната слана. Вървяха по пътека от студени осмоъгълни плочи. Зимата чакаше някъде из Балканите.

— Тоя Терзи е първа класа лайно — каза тя. — Той е от тайната полиция. Мъчител. И адски лесен за купуване с парите, които предлага Армитаж. — В мокрите дървета около тях започнаха да пеят птици.

— Направих оная работа за теб, — каза Кейс, — тая в Лондон. Получих нещо, но не знам какво значи то. — Той и разказа историята на Корто.

— Добре, вече знаех, че в Крещящия юмрук не е имало никакъв Армитаж. Проверих. — Тя потупа ръждясалия хълбок на желязна кошута. — Смяташ ли, че микрокомпютърчето го е изкарало от оная работа? В оная френска болница?

— Смятам, че е бил Ледомлък — каза Кейс.

Тя кимна.

— Работата е — каза той — дали той е знаел, че това преди е бил Корто? Имам предвид, че той, общо взето, е бил никой, когато вече е бил уцелил лудницата, и може би Ледомлък просто…

— Да. Сглобил го е от инфо. Да… Тя се обърна и продължиха обратно. — Така излиза. Знаеш, човекът няма какъвто и да било частен живот. Поне доколкото аз знам. Видиш ли тип като него, знаеш, че се занимава с нещо, докато е сам. Но не и Армитаж. Седи и гледа стените, човече. След това нещо щраква и той полита на пълни обороти под командата на Ледомлък.