Уилям Гибсън - Невромантик

Петер Ривиера се усмихна приятно, затвори очи и мигновено заспа.

Моли се обърна настрани. Стъклата й се отразяваха в тъмния прозорец.

— Бил ли си горе, а? — запита Моли, докато той се промушваше обратно в дълбоката темперопорова кушетка на совалката на JAL.

— Тцъ. Не пътувам много, само по работа. — Стюардът прикачваше регистриращите троди към китката и лявото му ухо.

— Дано не те стегне КАС — каза тя.

— Да ми стане лошо? Няма начин.

— Не е същото. Сърцето ти почва да бие по-често при безтегловност, и вътрешното ухо сдава багажа за известно време. Удря те по рефлекса за бягство, като че ли ще получаваш сигнали да си спасяваш живота, и там сума ти адреналин. — Стюардът се зае с Ривиера, изваждайки нов набор троди от червения си комбинезон.

Кейс извърна глава и се опита да различи очертанията на старите терминали на Орли, но пистата на совалката беше екранирана с мощни дефлектори от влажен бетон. На най-близкия до прозореца беше изписано със спрей нещо на арабски.

Той затвори очи и си каза, че совалката е просто голям самолет, който лети много нависоко. Миришеше като в самолет, на нови дрехи, дъвка и умора. Той слушаше духовата музика кото и чакаше.

Двадесет минути, и след това гравитацията го притисна като голяма мека ръка с кости от древен камък.

Космическият адаптационен синдром беше по-неприятен, отколкото Моли го беше описала, но мина достатъчно бързо и той можа да заспи. Стюардът го събуди, докато се готвеха да се скачат с дока на възела на JAL.

— На Свободната станция ли ще се прехвърляме сега? — запита той, гледайки частица Йехеюански тютюн, изплувала грациозно от джоба на ризата му и танцуваща на десет сантиметра пред носа му. На совалките не се пушеше.

— Не, шефът внася обичайната кукерица в плана, нали знаеш? Хващаме едно такси до Цион, групата Цион. — Тя докосна бутона за освобождаване на сбруята си и започна да се измъква от прегръдките на темперопора. — Странен избор на пътечка, ако питаш мен.

— И защо?

— Ужасии. Диващини. Колонията е на около тридесет години.

— И какво значи това?

— Ще видиш. Екстра място за мен. Така или иначе, няма да ти пречат да си пушиш цигарите.

Цион беше основан от петима работници, отказали да се върнат, обърнали гръб на шахтата и започнали да строят. Бяха преболедували от загуба на калций и атрофия на сърцето преди в централния тор на станцията да бъде създадена въртелива гравитация. От мехура на таксито движещата се черупка на Цион напомняше на Кейс кърпените сгради в Истанбул, неправилните, с различни цветове плочи, с изписани с лазер по тях растафариански символи и инициали на заварчиците.

Моли и един слаб ционит на име Аерол помогнаха на Кейс да премине по коридора с безтегловност до вътрешността на по-малък тор. Беше изгубил следите на Армитаж и Ривиера по време на втората вълна от КАС-гадене.

— Ето — каза Моли, мушвайки краката му в тесен люк отгоре. — Хващай се за пръстените. Действувай, като че ли се катериш наобратно, разбираш ли? Спускаш се към външната обвивка, същото като да се спускаш надолу при гравитация. Загря ли?

Стомахът на Кейс къркореше.

— Всичко ша е екстра, мъжки — ухили се Аерол. Усмивката му беше обрамчена от златни кучешки зъби.

Някакси краят на тунела се беше превърнал в негово дъно. Кейс се улови за слабата гравитация като удавник за пликче въздух.

— Ставай — каза Моли. — Или ще го целуваш тепърва? — Кейс лежеше проснат на пода по корем с разперени ръце. Нещо го удари по рамото. Той се претъркули и видя, че това е дебела макара еластичен кабел.

— Ще си играем на къща — каза Моли. — Помогни ми да опна кабелите.

Той огледа широкото, безлико пространство и забеляза стоманените халки, заварени по всяка повърхност сякаш безредно.

Когато опънаха кабелите в съответствие с някаква сложна схема на Моли, накачиха по тях износени листове жълта пластмаса. Докато работеха, Кейс постепенно забеляза музиката, която постоянно пулсираше из станцията. Наричаха я дуб, чувствена мозайка, забъркана от огромните библиотеки дигитализирана поп-музика; тя дава съпричастност, обясни Моли, и чувство за общност. Кейс се облегна на един от жълтите листове; той беше лек, но все пак трудноподвижен. Цион миришеше на сготвени зеленчуци, човечност и ганджа.

— Добре — каза Армитаж, плъзвайки се с отпуснати крака през люка и кимвайки към лабиринта от листове. Последва го Ривиера, по-малко сигурен в частичната гравитация.