Атанас Славов - Пентаграм

– В Кондаф, момчето ми. Като те гледам как добре се ориентираш в живота, започвам да съжалявам, че искат точно теб. Но какво да се прави – твоята бърза кариера те е направила излишно прочут.

– Да, започвам да разбирам, че славата тежи! Впрочем откога Огнището служи на Концентъра? Или трябва да ви викаме Бранители на Кондаф? – учтиво усмихнатият Баюн приличаше на ученик, който пита мъдрия си учител защо е нужно да да изучава тая странна наука – математиката.

– Не ме разочаровай, момче. Хората на огнището служат предимно на икономиката, мира и националната нравственост. Ще ти обясня. Първо: по какъв начин на мира? Много просто – прехвърлянето на някои наши офицерчета отвъд уравновесява притока на информация в двете посоки, защото нангарското разузнаване е много по-добро. А както знаеш, равновесието в силите е най-добрият залог за мира. От друга страна, къде отиват парите, с които ни заплащат услугите от Кондаф? В националната икономика, разбира се – нали харчим у нас. – Лицето на Гмас разцъфна в жизнерадостна усмивка. – В края на краищата ние нищо друго не сме освен една търговска организация. Ежедневно развиваме макар и необичайна, но все пак чисто търговска размяна на стоки. Ние предлагаме олово – наистина доста бързо поднесено, и срещу него получаваме пари. И забележи, момчето ми, това е единственият случай на търговия, при който клиентът плаща, без да настоява за връчване на стоката. И по този начин ние правим какво? Нравствен подбор на населението. Тези, които не приемат нашия безкористен начин на размяна, умират. Оцеляват и процъфтяват добродетелните граждани, осъзнали дълбоко изгодната нравственост. В това се състои педагогическа роля на нашата организация.

Без да престава да се усмихва, Комран извади от чекмеджето солиден пистолет и го пъхна в джоба си.

– Прощавай, момчето ми, че вадя този инструмент за връчване на оловни монети – това е само за да разбереш колко е сериозен нашият разговор. Приеми го като аргумент и моля те – не го оспорвай!

„Е, да – помисли Баюн. – Ако тази сутрин си бях взел моя аргумент, едва ли сега щях да съм във вашата компания.“

– Прекланям се пред аргументите ви, господин Гмас, и съм готов да ви слушам по-нататък.

– Хм – рече Комран. – Мислех да няма по-нататък, а направо да те пращам по международната поща, но ти… ми харесваш, Баюн. Какво ще кажеш, ако заминеш утре, а днеска си поговорим?

– Както кажете, господин Гмас. Аргументите са ваши!

– Харесваш ми! Ох, харесваш ми! – разсмя се Комран. – Пушиш ли? Не? Е, аз пък пуша. Жалко, че няма да оцениш деарските ми камули, само при мен се намират.

Той извади от книгата-табакера дълъг зелен камул и взе от масата желязна статуетка, изобразяваща Презитега. Статуетката се оказа запалка – Комран явно следваше калуриската мода, макар и по своему. Баюн демонстративно се разкашля от парещия дим.

– Отвори прозореца, Баюн – посъветва го гангстерът и пъхна камула в лявата си ноздра. – Но все пак не скачай, високо е.

Баюн разтвори прозореца и пое дълбоко въздух. Навън беше свежо и просторно. Виждаше се чак до хоризонта, където Ратанските планини се издигаха между равнините и вълните на Лонт.

– Влез! – извика Комран в отговор на дисциплинираното почукване.

Влезе човек, съставен от едри и много здрави кости. Плешивият му череп изглеждаше брониран като танкова кула, в която очите на артилериста са скрити зад безизразни перископи.

– Чакай, Пулур – каза Комран и започна да рови из чекмеджето си. – За това ли идваш?

Човекът кимна. Взе подаденото му лостче с извит край и масивна дръжка. Изгледа го със съмнение и впи поглед в Комран.

– Не се тревожи, Пулур, тая работа чупи всякакви ключалки. Като прибереш онзи сервиз – само внимавай, защото всяка чаша струва двеста и осемдесет, – та като свършиш, изчезвай в квартала Нори и предай всичко на Лихваря. При мен не идвай. Изобщо оттам не си показвай носа поне три дни, ясно ли е?

– Ясно – изломоти Пулур и напусна стаята.

Баюн учудено го проследи с поглед.

– Не се учудвай, че се занимавам с такива технически подробности, момче – усмихна се разбиращо шефът. – Просто Пулур ми е приятен спомен от младостта. И той единствен от старите ми кадри остана жив, защото никога не се е считал за по-умен от мен.

– А с новите кадри как сте, господин Гмас? Чувал съм, че напоследък при вас идват различни хора.

Комран хитро се усмихна.

– Идват всякакви, момчето ми, правилно си чул. А как работи с тях старият Комран, ще разбереш след малко – имам да говоря с някои тук… Така че седни там до прозореца и се забавлявай както намериш за добре. Само не ми пречи.